защо е такова положението, как стана това, психически ли се разболях, има ли изход?
всички тези въпроси остават в тъмнината без отговор...
През деня всичко е наред с мен, но дойде ли нощта - с нея идват и мъченията. Безсънието ме преследва от дълго време, така както бясно куче преследва кола в движение, но с единствената разлика, че не се отказва. Усещам как бавно и сигурно ми изпива със сламка нормалния разум и душа ако все още не съм я продал. Самият факт, че се съмнявам, че деветте грама душа са в мен е доказателство, че я няма, но не искам да го призная пред себе си. Истинския Терор пристига с цялата си кавалерия за стотни от секундата след като мъгливата ми глава докосне безформената възглавница. Едно странно чувство се вселява в горната част на гръбнака ми, което дълбае с миниатюрна лъжичка и си проправя път все по-нагоре и по-нагоре. Какво ли ще стане когато достигне малкия мозък? Тъпата болка дали ще продължи или ще прерасне в остра и мъчителна, която да ме накара да захапя дулото и да копнея деветте милиметра олово да пръснат изтормозения ми мозък? Истината е, че не искам да знам отговорите на тези въпроси. Знам, че съм го заслужил с много неща, но въпреки това не мога да се примиря. Единственото което ще споделя е, че не съм човек за пример. Адът се стоварва върху мен когато започна да свиквам с глухата психическа болка в горните прешлени. Тогава се отприщва менталната болка ако мога така да се изразя. Минало, бъдеще, настояще - всичко това се смесва така както опитен инженер-химик смесва съставките за качествен мета амфетамин. Всяка една мисъл ме завърта и удря с метална ръкавица и огромна ярост. Дори самия Тайсън би завидял на тия крошета и ъперкъти. Мозъка ми става на бебешка каша от квартална кухня с малки парченца плодове, която я греба лакомо надвесения над мен нощен терор. По някой път изгубвам съзнание за кратко (заспивам), но сънищата са ми отвратителни, накъсани, несвързани, странни. Това състояние на полузаспалост ме изтормозва още повече така както немец тормози болен евреин в концентрационен лагер. Имам странното и параноично чувство, че някой нарочно забавя многократно времето, когато луната сложи тежката си ръка над земния ад. С настъпването на зората всички войни на мрака напускат и последен си тръгва палача, но само временно... и на двамата ни е ясно, че след залез слънце пак ще се срещнем и ще водим битките, които сме водили предната вечер. В тази война няма да има победители - ще има само оцелели, но истинския въпрос е каква е цената и с какво трябва да се заплати?

Просто исках да споделя и нищо друго