"Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изгонен вън – казва Христос, а с това и твърди, че чрез Своята саможертва и възкресение Той всъщност вече отнема от „княза на този свят” властта над този свят. Още по-точно казано – взема от крадеца това, което поначало не му принадлежи; над което поначало той няма права. Църквата е онова духовно пространство-време, което му е абсолютно неподвластно и над което дори „портите адови няма да надделеят”... Самото наличие на Църквата е непрестанен съд над света. Не над света като творение, а над неговата мъртвост; над неговата отделеност от Твореца. Защото злото на този свят не е просто „другото на доброто”; не „липса на светлина, както е мракът”. Злото винаги е волево и лично отношение. То е една парадоксална „природа”-без-природа и абсурдно „съществуващо-разсъществяване”. Злото е обратното не на „доброто” – диалектически свързано с него, както смятат религиозните дуалисти, а след тях и много философи. То е обратното на Твореца. В него има – да! – и желание за творчество, но извън, независимо от Сътвореното. Казано в метафизическа перспектива, то е вечен опит за самоубийство"