Здравейте, не знам дали темата е за тук и предварително се извинявам, но защо пък да не е? Точно любовта е нещото, което никога не съм имал и вероятно за в бъдеще ще е така, но тук не става въпрос за това. Само в двадесетте си години съм, а зад гърба си имам толкова много горчив опит, че ми се иска да сложа край на живота ми. Аз съм от типа хора, които виждате на улицата и си казвате: този вероятно си има всичко и е щастлив. Прекалено съм горд за да позволя на хората да видят, че съм пълна развалина. Умело прикривам ужасния ми вътрешен свят със скъпи дрехи, парфюми и усмивка. Природата ме е дарила с качествена генетика и изглеждам добре, но името и кръвта ми не са в унисон с държавата ни. Аз съм 3то поколение турчин роден в България, а това означава че не принадлежа никъде. Аз съм пришълец в обществото. Нямате представа какво беше на детската площадка и колко пъти съм се бил защото са ме обиждали. С времето претръпнах, но това ме направи вълк единак. Не мога да си намеря място под слънцето, усещам различното отношение и виждам плахия им поглед. Чудя се къде сбърках, с какво го заслужих и къде съм тръгнал? Вървя по път, който не е "правилен" и правя своите избори, но нищо хубаво не виждам. Не виждам "светлината в тунела", изгубих надеждата някъде по пътя и вървя сам в тъмнината. "Семейните проблеми" допринасят още повече за депресията. В момента проучвам една елитна армия от наемници и се чудя дали там не е моето място? Дали да не си събера багажа и да не замина за там, без да кажа на никой? Те винаги търсят хора, защото смъртта ги настига по-бързо от скоростта на светлината.
Не знам защо го написах и с каква цел, но ми олекна малко