Ми... Така или иначе се очакваше, няма къде да идем вече. Живи и здрави, събота да издържа, не златен, а платинен медал ш си купя сама. Големите момичета не плачат, те ядат. Или говорят с някого. И ща - не ща, наложи се да поомекна и да лекувам чуждата скръб, моята ще мине и сама. Може би има повече човещинка и потенциал у мен, отколкото си мислех. Ще оцелея, винаги го правя.