Кратък разказ за доверието

[Gorgi36]

От доста време искам да напиша книга. Принципно пиша фентъзи разкази и то доста дълги, но това е написано за самата мен и не можах да се сдържа да не го пусна. Ще се радвам, ако на някой му хареса. И съжалявам, ако има правописни грешки.
Винаги съм вярвала, че съм достатъчно добра да спечеля нечие доверие и да успея да накарам някой да ми повярва, че си заслужава да ми сподели съкровените си мисли. Дали наистина мога? Оказва се, че не. Години наред си вярвах, че създавам приятелства, които са вечни и не могат да бъдат разрушени. Думите и мислите на хората са нещо уникално. ,,Доверие се печели с дела, не с думи.“ – нещо подобно гласяха поговорките. Нима думите не са способни да го разрушат за секунди. В тях ли е проблема или просто са твърде силни? Според мен изобщо доверието не е съществувало. Като любител на книгите, много пъти съм се натъквала на несподелена любов или подобен вид несподелени чувства. Съществуват ли те наистина? Аз обичам да оспорвам мнението на всички или поне на повечето и ще кажа, че не. Те са просто заблуда или невъзможен копнеж. Невъзможен може би е грешно казано точно от мен, защото вярвам, че твърде малко неща са невъзможни, но ще го кажа, какво толкова. Като бях малка вярвах, че няма по-лошо от това да не споделяш с някого. Да си самичък, трудничка задача, нали? Да нямаш приятели, да нямаш на кого да се оплачеш… След малко повече опит открих, че изобщо не е това най-зле. Хиляди пъти по-тежко е нещо друго, но да започна малко по-от началото.
След дълго търсене най-накрая намерих някого, на когото се доверих. Споделях всичко, което чувствах и мислех. ВЯРВАХ МУ. До тук добре, всичко звучи хубаво и красиво, но този определен човек не обичаше да споделя. Въпреки това аз си вярвах, че ще успея да стигна до него, че ще намеря пролука към душата му. Полетях в облаците, започнах да си вярвам, че го познавам, че той ме познава, че сме готови да направим всичко един за друг. Нали така правят приятелите? Спомних си още една поговорка ,,Тихите води са най-дълбоки.“ – е той беше мълчалив, но на мен това не ми пречеше, както се вижда, аз си говоря по много. Не вярвах в тази поговорка, мислех, че знам какво си мисли този човек, че знам мнението му за мен. Уви жестоко бърках и само няколко негови думи ме върнаха обратно на земята. Мракът, който го беше обвил, тъмнината, от която вярвах, че приятелството ни ще го спаси, бе обвила и мен. Сега се чувствам объркана и сама, а въпросният човек или миражът, който бях изградила за него, като в миг изчезнаха. Разбрах не само, че не го познавам и, че няма да мога да видя душата му, но и че и той не ме познава и, че никога не ми е имал доверие. Въпреки всичко не съжалявам, че поне опитах. Хората са каквито са, ако не ми позволят, не мога да ги променям. Надявам се да преодолея този мрак, който обхвана и мен и никога повече да не се хвърлям отново в тези несподелени чувства, виждайки само това, което искам да виждам за някого.