Здравейте. Аз съм момиче на 17 и вкъщи е ужасно. Откакто се помня живея в апартамент с още пет човека - мама, тате, леля, баба и дядо. Положението е зле, никога не съм имала собствена стая или лично пространство... принудена съм да спя на едно легло с майка си, което, ако някой разбере, ще бъде повод за подигравка. Общо взето съм в една стая с майка си и баща си - баща ми спи на едно старо канапе, а аз както казах, на едно легло с майка си. Никога не мога да си поканя гости у нас, нямам личното пространство, от което се нуждая. Нашите много добре знаят, че това не е редно, но пак няма какво да направят по въпроса или поне нямат такова желание. Шанс за друг апартамент няма, не сме богато семейство, а и в този апартамент няма как нещата да се престроят и да се получи нещо. Баба ми и дядо ми постоянно се карат, докато нашите са на работа, само крещят, със стари разбирания са за всичко... хванат ли ме да изляза с някого и започват скандали тип: "ти да не би да си уличница без дом, та да скиташ навън... с най-големите купелдаци излизаш". Ако си хвана приятел, ме обхваща страх. Досега съм имала само едно от моя квартал и картинката беше покъртителна... оглеждах се навсякъде, за да не ме видят някъде с него баба ми или дядо ми. Имах чувството, че ще ме изкарат едва ли не к*рва с извинение. Стоя вкъщи по цял ден, защото явно са ми взели страха, за тях най-важното е училището, като изкарам по-ниска оценка от 6 започвам да се скътавам, дядо ми ми рови из нещата, за да ми гледа бележника... майка ми и баща ми множество пъти са ми казали да не им обръщам внимание, обаче то просто не знам как трябва да се случи. Баба ми и дядо ми са ме отгледали буквално и от малка са ми взели страха... баба ми не е толкова нетолерантна, но дядо ми... просто ми е много тежко и наистина се тормозя за това, много ми влияе, както на мен самата, така и на взаимоотношенията ми с околните. Не съм като нормалните тийнове, които имат собствена стая и лично пространство. Имам чувството, че след година-две ще се озлобя към нашите затова, че дори не се опитват да измислят нещо. Разбирам, че е трудно, но трябва нещо да се измисли, крайно време е. Не мога да продължавам така, чувствам се ужасно депресирана и потисната. Знам, че нашите са добри родители, дават ми, каквото могат, за което съм им адски благодарна, но това трябва да се промени. Някой би ли ми дал съвет?