Има ли случайни неща?

[DerStuermer]

Може ли поне за 1 секунда да излезеш от границите на разбирането си за Бог, и да погледнеш малко по-отвисоко. Бог може да е всичко, различни хора дават различно значение на тая дума. Бог в твоето разбиране може да не е авторитарен, по същия начин както авторитарността на един родител, може да бъде разбрана като любов (и в повечето случаи родителите именно така възприемат отговорността към децата си, защо ли?). Но за един саднат тийн, тая любов е задушаваща репресия. Тоест авторитарността е привнесено качество, на онзи който дава законите и правилата. Ако си съгласен с тези закони и правила, естествено че ще виждаш това като проявление на любов, но дали е наистина така? Виждаш ли, намерението на един родител, колкото и да е доброжелателно и искрено, съвсем не дава истинност на твърденията и моралните наставления чрез които родителя изразява тая доброжелателност. Същото е и с Бог. Тая негова доброжелателност е само в очите на тези които спазват божия закон - за млади и "свободолюбиви" хора тя е символ на репресия. Това е малко като жертвите на отвличания, които в последствие се влюбват в похитителите си. Просто нещата не изглеждат еднакво от двете страни. А бог като философска концепция няма нищо общо нито с любов, нито с репресия над никого - това е един безпристрастен вселенски принцип. И така, ако атеистите намират репресия в лицето на Господ, а християните в същото намират любов и свобода, то е съвсем логично да допусне човек че тук е намесен някакъв общ принцип, а това са двете му крайни проявления. И така, ако човек проектира нуждата си да се отърси от авторитетните мнения на родителите си, в това да отрича Господ, тогава каква е мотивацията на християните? Ами обратното - нужда от авторитет когато такъв липса. Всяко дете когато израства лавира между тия два образа, на авторитета(на силата, волята, закона) и на свободата(на емоционалното, субективното, женското начало) и като че ли природния механизъм съвсем разумно ги е насочил в образа на бащата и майката. Естествено майката също може да е доминантния образ. Но когато такъв образ липсва в детството или юношеството, тая липса всъщност определя вътрешния психичен живот на човека докато е жив и такъв човек е предопределен да търси такъв образ в лицето на някой или нещо . И естествено че всичко това се оправдава с любов. Тя не е любов - обективно погледнато тя е просто интеракция, но за тези, които им е потребно да си я представят като любов, тя наистина става такава. Робската психика тъкмо затова е съвместима с господарската психика - двете взаимно се допълват и поддържат. Робът тъкмо затова е роб, защото в неговата симбиоза с господаря си, той не се вижда като роб, а като обект на закрила от някой по-голям, по-могъщ, по-добър и т.н. Но когато гледаш роба през очите на господаря, виждаш точно крайната противоположност. И точно затова божия закон се разбира от едни като репресия, а от други като любов. Просто двете групи проектират напълно различно нещо върху един и същи образ и от тая проекция могат да се направят много заключения и за двете групи, защото проекцията е съответствена. И в двата случая става дума за едно и също нещо, но с противоположна посока на потребност.
Подобно е и отношението между садизъм и мазохизъм. Един садист се възбужда от причиняването на болка, докато един мазохист от приемането й. И в двата случая става дума за нанасяне на болка, но тя изглежда коренно различно от двете страни. Интересно как нещата които са противоположни всъщност си приличат едно с друго, дотолкова че лесно могат да си разменят местата. Например в случая с болката, ако си чел показания на измъчвани хора, всички казват че най-лошото от мъчението винаги е началото, когато само си представяш че те измъчват. В хода на мъчението, психиката свиква и дори се наслаждава и предизвиква мъчението, появява се поведение от типа на непукизъм или като някой който вика "Хайде де, застреляй ме", когато срещу него е насочено оръжие. Всичко това идва да покаже че нито твоита божия любов, нито божия авторитет на атеистите са качества присъщи на Бог. Бог е просто една идея, един съд, колкото пълен толкова и празен, колкото любящ, толкова и жесток - зависи само от теб доколко и с какво ще го запълниш, но във всички случаи ще твърдиш че всички тия качества са присъщи нему, защото в това е целта на илюзията. Основата на всеки сън, тоест за да бъде сън и фантазия нещо, то задължително се приема от сънуващия като истинско. В противен случай няма да е сън. Ако осъзнаваш че сънуваш, тогава това не е сън, нали? Същото е и със сексуалната фантазия - Ако осъзнаваш че да лъскаш над големи цици е просто твоя сексуална фантазия и сексуалното ти желание няма нищо общо със самите биологични, женски органи (въпреки че в образа за тях намира отдушник), това е смърт за всяка ерекция