Празното купе

[calx]

Фактът, че има празни купета изобщо не изненада Деян. Той често пътуваше по този маршрут и никога не бе имал проблеми да си намери място. А пък паднеше ли нощ, влакът съвсем опустяваше. Дръпна вратата, влезе, метна раницата си на решетката отгоре и се настани до прозореца.
Отвън прелитаха тъмните силуети на орехови дървета, а в далечината от време на време проблясваха светлини на заспиващи селца. Деян много добре познаваше пътя и пуленето навън бързо му доскуча. Притвори очи и, заслушан в ритмичното тракане на влака, опита да се отпусне. Бързо се унесе в сън.
Стресна го рязкото изскърцване. Отвори очи и примигна, за да избистри погледа си. Някаква жена се суетеше пред купето, сякаш изпитваше затруднения да отвори плъзгащата се врата.
– По-рязко, госпожо! – провикна се Деян, леко раздразнен, че нарушават спокойствието му.
Жената най-накрая успя да отвори вратата. Придвижваше се патерици, може би затова се бе затруднила при влизането.
– Добър вечер – каза тя и с усмивка на уста кимна, при което къдравата й тъмноруса коса се люшна като вълна.
– Добър вечер – отвърна Деян и стана да затвори вратата след нея.
– Благодаря! – каза тя, после сведе глава и предпазливо закуцука напред. Десният й крак бе обездвижен с гипсова превръзка, която тръгваше малко над глезена й и се губеше нейде под ръба на късата й дънкова пола. Носеше черна маратонка адидас на здравия си крак, а на болния – синя джапанка с ремъче между палеца и показалеца.
Деян се върна на мястото си и стрелна любопитно с очи жената, която, след като приседна с пъшкане срещу него до прозореца, прокара пръсти през гривата си, за да отхвърли назад падналите пред очите й кичури.
– Аз май ви събудих? – промълви жената, докато подпираше патериците си на седалката. Гипсираният й крак се бе изпружил чак до протърканите сандали на Деян.
– О, не, просто се бях замислил.
– Радвам се. Голяма скука са тези нощни пътувания, и аз хич не мога да свикна с това.
– Често ли пътувате по този маршрут? – попита Деян, като се загледа в лицето на жената, чиито приятни черти му направиха добро впечатление. Само очите й бяха някак … пусти, заради умора или може би болка.
– Да, често. По принцип. Посещавам болната си майка.
– Хубаво.
– А, вие, за къде пътувате?
– Фотограф съм, често обикалям тези места. Природата е хубава, има интересни неща за снимане.
– Супер. А ние местните май не дооценяваме забележителностите. Но вие си дремнете, ако искате, няма да ви досаждам повече.
– А, не, снощи се наспах хубаво.
– Ох, не съм си пила хапчетата – каза жената и посегна към чантичката си. Нагълта няколко хапа, отметна глава назад и въздъхна тежко.
– Имам вода, ако искате…
– Благодаря много, моята свърши. – Деян й подаде шише минерална вода. Тя отпи, преглътна и се усмихна благо. Без вода е кофти, много благодаря още веднъж.
– Няма защо.
– Обезболяващи ли пиете?
– Да, и някакъв бензодиазепин.
– Гадна работа, аз също съм чупил крак, знам какво е. Съчувствам ви.
Тя махна с ръка и побутна ядно патериците си.
– Много е сложна моята. Три операции ми направиха на коляното, а докторът разправя, че няма шанс да възвърна напълно подвижността му. Куца ще си остана за цял живот, мамка му!
– Много съжалявам. Но съвременната медицина… прави чудеса.
– Всичко става с пари, господине, сигурно знаете.
Деян се замисли. Реши да не задълбава повече на тази тема.
Но жената явно държеше да сподели проблемите си.
– Някакъв идиот ме блъсна, докато пресичах на зелено. А в съда казаха, че той бил имал предимство. Не го осъдиха. Направо съм бясна.
– Много съжалявам.
– После болници, операции, пирони… ужас.
– Пожелавам ви скоро да хвърлите патериците.
– О, господине, та аз се радвам, че вече мога да ходя с патерици.Допреди месец бях прикована към инвалидна количка. Сега, макар и с мъка стъпвам с десния крак. Но да не ви занимавам със себе си. Станала съм голяма досадница напоследък. Извинете. Вие с какво се занимавате?
– Фотограф съм.
– О, вие споменахте това. Ама, че съм разсеяна. Хубава професия. Свободна.
– Вие каква сте по професия?
– Доста време бях продавачка в магазин за дрехи. Надявам се скоро да ме върнат на работа. Но иначе по образование съм икономист.
Деян кимна, загледан в потрепващите ръце на жената, която беше леко закръглена, не, по-скоро пухкава, но с тънка талия и стегната, сякаш поддържа форма във фитнес.
– Дали ще имате нещо против да си подпра крака на вашата седалка? Задържа ли го дълго време отпуснат надолу, коляното ми се подува и ме скъсва от болка.
– Ама разбира се! Защо изобщо ме питате за такова нещо!
– Много сте мил – промълви свенливо тя и подхвана крака си отдолу с двете ръце. С неловко движение Деян плъзна длан под опакования й с гипс прасец и оказа съдействие при повдигането. Джапанката се изхлузи и падна малко преди босото й стъпало да кацне върху седалката. Деян се наведе да вземе джапанката. – Не, не, оставете я на пода, на тръгване ще я обуя.
Деян кимна и впери поглед в мрака навън. Чувстваше се притеснен. Беше се впечатлил от това, което лежеше на сантиметри от бедрото му. Ходилото на жената бе съвсем малко и по детски пухкаво, но същевременно фино, с изящни извивки на свода и петата и топчести, розовеещи пръстчета. Деян въздъхна, от край време си падаше по такива гледки, повече отколкото по стегнати задници и напращели гърди. Искаше му се пак да го погледне но се опасяваше да не би жената да забележи нездравия му интерес.
Когато жената започна да рови в чантата си, той все пак се престраши да погледне. Ноктите й бяха старателно изрязани и нелакирани – момичешки педикюр,който му се стори очарователен. Над тънкия глезен с едва забележими кокалчета се подаваше подплатата на гипса, който плътно следваше извивките на прасеца, коляното и бедрото й. Деян стрелна с очи здравия й крак. Приятно оформени мускули на човек, който е свикнал да се движи доста. Той се зачуди дали мускулите на „опакования” й крак вече са започнали да атрофират заради обездвижването.
Жената бе затворила очи, но не спеше, личеше си по дишането й. На Деян страшно му се искаше да погали нежното й стъпало, ала не смееше. Все още. След дълги колебания обаче се престраши. Прокара пръсти по извивката на свода, а после нагоре по страничната част на петата и глезена. Продължи да гали, нежно и внимателно. Жената не реагираше, незнайно защо. Потърка пръстите й. Бяха топли и сухи. Тя отвори стреснато очи и попита строго:
– Какво правите, господине?
Деян се изчерви. По принцип не беше от простаците, които имат навика да опипват непознати жени. Наведе глава, после рязко я вдигна, решен да каже истината.
– Много ми харесва стъпалото ви. Всъщност смятам го за съвършено. Може би това ви се вижда странно, но много мъже…
– Знам. И друг път ми се е случвало.
– Е, не можах да се въздържа да не го погаля. Съжалявам. Постъпих просташки. Моля не ми се сърдете. Искате ли да се преместя по-далеч от вас, за да се чувствате комфортно.
Жената се подсмихна.
– Не стойте си. Но трябва да ви разочарован, почти нищо не съм усетила, по побутването на пръстите разбрах.
– Моля?
– Имам тежка пареза, вследствие на засегнат нерв.
– О! Много съжалявам!
– Почти нищо не чувствам там долу.
На Деян му стана адски мъчно, че е било накърнено нещо толкова съвършено.
– Има ли шанс да се оправи?
– Пия витамини – отвърна леко троснато жената, после добави: – Нищо чудно да се оправи, но е нужно време… и още операции.
На Деян му се искаше да помогне по някакъв начин на тази очарователна дама. Започна да премисля кои от познатите му в медицинските среди могат да окажат съдействие.
– Ако желаете да ме галите още, сега е моментът.
– Защо? – попита изненадано, но предпазливо Деян.
– Защото слизам на следващата гара.
Деян въздъхна разочаровано. Започна отново да гали крачето, а жената се подсмихваше тънко със светнали очи.
Той се наведе и засмука палеца й. Жената изпъна гръб и потръпна. Очевидно се наслаждаваше на вниманието, което получава.
– Трябва да тръгвам. Вече сме съвсем близо до гарата. Ще ми помогнете ли да сляза от влака?
– Разбира се.
След като нахлузи джапанката на стъпалото й, Деян й помогна да се изправи и да мушне патериците под мишниците си. Излязоха от купето и тръгнаха по коридора. Жената стъпваше от време на време на болния си крак, но много предпазливо, явно го щадеше. На Деян му се късаше сърцето, гледайки мъчителното й придвижване.
Деян отвори вратата на вагона и изскочи отвън. Присегна се нагоре, пое патериците от жената и ги остави на земята. Тя слезе на най-долното стъпало, после се наведе и се отпусна в протегнатите му ръце. След като се подпря стабилно на патериците си, жената се усмихна чаровно на Деян.
– Благодаря ви. Вие сте свестен човек. Дано пак да се видим.
– Много бих искал пак да се видим – смутолеви Деян и й подаде визитната си картичка.
Жената присви очи в мрака.
– Деян.
– Да, Деян се казвам.
– Аз съм Мира. Обещавам да ви звънна. Хайде качвайте се, влакът тръгва – подкани го тя.
Деян се качи, като преди това я целуна плахо по бузата. Чувстваше се тъпо.
Когато влакът изчезна в тъмнината, към жената с патериците се приближи млад мъж, носещ раница.
– Как си, Ели? – попита той и огледа подозрително пустия перон.
– Как да съм, боли ме! Хайде, закарай ме до къщи. Искам да си почина.
– Какво според теб има в раницата?
– Фотографска техника.
– Звучи интересно.
По-късно, в колата, двамата извадиха съдържанието на раницата.
– Два скъпи фотоапарата, обективи… добре, добре – рече мъжът. – Мисля, че ще вземем поне три хиляди лева.
– Кога най-сетне ще събера пари за операцията! – изсъска ядно Ели.
– Е, надявам се скоро. Ще продължим да работим здраво, но по други влакови линии. Тактиката ни е добра, няма как да ни хванат.
– Ох, измъчих се вече!
Жената бръкна в джоба си, извади оттам визитната картичка на Деян и, усмихвайки се криво, я изхвърли през прозореца.

[Грозния]

Много хубав разказ, хареса ми !