Срам ме е да ходя на фитнес

[tochko]

Макар че вече коментирах, ще споделя малко личен опит с автора, та ето и моята история защото ми прилича на мен в началото:
В осми клас преди 4 год реших да спортувам нещо. Понеже имах приятел джудист отидох да гледам в залата. Няма да забравя тази тренировка, бях доста впечатлен и исках да тренирам там. На фона на целия ми ентусиазъм стояха почти нулевите ми възможности. Учил съм се само на основите от състезателите, които после напуснаха клуба но това не ме спря. Нивото ми беше посредствено дълго време но и това не ме отказа. Ядях и все още ям много бой. Контузиите са чести. Част от техниката си съм добил с гледане от другите и познатия метод проба-грешка. В момента имам само двама адекватни партньори-съперници в залата което е супер малко за подобен спорт. Нивото на състезанията ми е ниско. Въпреки това остава манията за самоусъвършенстване и надеждата, че този път ще хвърля другия. Изредено до момента не ме е спряло да слагам кимоното и до днес и ако всичко е наред не смятам да се отказвам.
Не съм свикнал да гледам на себе си като нещо специално, защото не съм, но резултатите от джудото за изминалото време са грамадни, не само в тялото но и в характера. Залата е мястото къдто човек може да се "възпита" повторно.
Поуката авторе е, че колкото и да е трудно, срамно, невъзможно да ти се струва "нещото" ако го искаш не трябва да се отказваш. Всичко е преудолимо и благодарение на това можеш да станеш по-добър за себе си. Успех!!