Здравейте приятели!
Попаднах на едно страхотно стихотворение за любовта и надеждата. Вмомента точно така се чувствам. Ето го и него:
Високо,
там на върха,
там на края на света,
в студ и мрак,
в сняг и лед,
където надеждата я няма,
и любовта не смее да припари,
там.

Открих моята надежда и любов,
високо,
там.

И когато се уплаших, че ги губя
разбрах и усетих,
никога не са били мои,
а те са си там,
надеждата и любовта,
там където никой не смее да припари,
надеждата и любовта.

Изгубих моята надежда и любов,
високо,
там.

И светът си отиде,
аз си отидох,
и те дойдоха,
при мен отново,
но мен ме нямаше,
бяха само те,
надеждата и любовта.

Любовта е много странно нещо, много крехко и много бързо си отива. Но много философски гледам на нещата за съжаление, а съм едва на 18. Голяма играчка си е, игра на доверие, игра на бъдеще, на вяра, на сила и на мечти...
Как се пазите от дълбоките мисли, как не им се давате, как успявате да бъдете позитивни, въпреки всичко и всички?