Хора, побърквам се от мъка и бяс. Става въпрос за смъртта и как един ден тя ще дойде и ще изпие живителният ми сок. Когато бях по-малък не разбирах и не се притеснявах, но впоследствие страха ми от смъртта нарастна. Стана внезапно, дори и аз не си спомням как, но... ето ме сега тук... дерзаещ се заради КРАЯ. Мисълта, че ще изчезна не ми дава мира, не мога вече да мисля трезво. Аз карам скейт, но няма да мога да го карам вечно и когато стана дядо ще го гледам с интерес и тъга и ще си казвам: Вече не съм младия аз. И тъй като аз съм по-чувствителен човек, обичам, когато говоря за подобна тема да правя мимики и да подскачам, това ми помага, а когато стане старец... Само си помислете, аз, обикновен потребител да стана музикант. Да се развия много в тази сфера и да надмина великия Еминем по популярност и продавания. Тогава вече, когато умра ще знам, че има хора, които ще ме слушат. И... и какво от това? Щом все някога тялото ми ще изгние, а моята душа ще го напусне и ще има две възможни неща. Едното или горе ще има рай и ад и ще страдам вечно, другото е вечен сън - никога повече няма да мога да използвам тялото или ума си. Това е все едно, че спите вечен сън без да сънувате или пък все едно е преди да съм се родил - НИЩО НЕ СЪМ УСЕЩАЛ, ВИЖДАЛ, ПОМИРИСВАЛ, ДОКОСВАЛ, ЧУВАЛ и още много неща. Моля ви, дайте някакви силни аргументи, защото това не е живот, постоянно да си мисля как ще изчезна. Знам, че сега повечето ще кажете: Смисълът на живота е да му се насладиш. А други: Брато, няма логика цял живот да мислиш затова как живота ти ще свърши. Наслади му се. Това ми е ясно, но... просто не мога, нещо ми пречи. Благодаря ви!1!