Първи опит за книга

**Karakunjol** · 01-24-2017, 17:05

От доста време съм въвлечен в писането, и наскоро реших да се пробвам да напиша нещичко от един сън, който сънувах. Надявам се да успея да го продължа, но бих желал някакво мнение/конструктивна критика, винаги е полезно! Жанрът е фантастика/днешно време/нецензурирано. Ето и малко от това, което успях да напиша. Enjoy <3

Глава 1
Смесени чувства

Оглушително „ТРЯС“, принесено с неописуема болка в главата и тила ми разбиха унеса, в който бях потънал. Изведнъж забравих за студа и смразяващите тръпки, преминаващи по тялото ми от минусовите температури на януарския ден, усещах само разрязващите стягания от пулсиращата в главата ми кръв. Не съм сигурен кое ме болеше повече, тъпата болка в главата или почти разбитите ми тъпанчета от невероятно силният шум на, поне ми се стори, че беше, мълнията, която все едно падна на два метра от мен. След няколко минути, които се проточиха като часове, започнах бавно да се изправям, и не стига, че трябва да се справям със замайването и световъртежа , но едвам се крепях на краката си от ледения паваж на тротоара, върху който чаках трамвай номер 8. Огледах се наоколо, опитвайки се да свикна със светлината, която навлизаше в очите ми като лазерни лъчи и имах чувството, че пробиват черепа ми. Забелязах, че не съм единственият легнал на пътя. Всъщност, нямаше човек, който да изглежда все едно не е засегнат от случката. Залюлах се към близката стена, и подпирайки се усетих липсващите ми сили. Хората около мен едвам се съвземаха, някои повръщаха, други реваха, но точно в този момент не ме интересуваха те, вниманието ми беше насочено към това да се задържа на стъпалата си.
Изведнъж силна струя светлина разкъса сивите облаци, и от цепнатината в небето се появи, по-скоро странна фигура. Гигантско телосложение, забрадено лице, рубинено-червени очи, които излъчваха спокойствие и всемогъщие и семпла роба със един единствен, голям колкото главата ми диамант по средата на гърдите му. На главата си имаше два извити назад и нагоре рога, между които светеше синьо-зелен диск, въртящ се във всички посоки. Говорът му започна сякаш изневиделица и неразбираемо, сякаш използвайки древен език, пълен с митичност и потайност. С времето започнах да различавам речта му, букви, после срички, отделни думи и изречения. Това, което ми направи огромно впечатление беше думата „убийство“. Разказваше за някаква игра, за изпитание, каращо ни да се борим един срещу друг. За преходи, за еволюция. Трудно ми беше да го следя, но определено имах представа за какво става дума.
Спокойствието, с което говореше ме изумяваше. Сякаш трениран рецитатор излиза пред тълпа от плюшени играчки, сякаш песен пее, написана преди милион години, сякаш история разказва на минали народи. Излъчваше умиротворение и духовна чистота, слушайки го сякаш се потапях в стари сънища, изпълнени с миризма на носталгия и... Ядки? А може би това беше плод на подсъзнанието ми, напомняйки че не съм ял от снощи. Хората около мен изглежда не споделяха спокойствието ми – суетяха се около мен, псуваха и плюеха по земята, обръщаха се неуважително към Този, целеха Го с камъни и пръчки – все безуспешни опити.
Един глас се отличи от тълпата:
-А тези кристали тогава? За какво са ни притрябвали? – едва сега забелязах странната скала в ръката му – гравиран обсидиан с червени пукнатини и резки ъгли. Отразих, че всеки притежаваше по един изключителен и уникален камък, висящ на вратовете ни, всеки с различните си шарки и специални ефекти. Никой не отстъпваше по красота и изящество, и макар и някои сравнително грозновати, всички бяха зашеметяващи. Различен беше и моят. Отделих поне две минути да оглеждам униката в ръката си, радвайки му се като дете. Рубинено-червеният му цвят ме грабна моментално, а шарката, която твърде много наподобяваше вени, ме изумяваше с нивото на детайл. Формата приличаше на сърце, но с по-прави ръбове, гладки на допир но студени като ледените висулки на отсрещната сграда. Желязната верижка, на която висеше ми протриваше врата и сякаш не пасваше на медальона, но някак си придаваше леко опростяване на цялостния дизайн.
-Това, чедо мое - разбирах го кристално ясно. Очите, с които се взираше във въпросният човек сякаш можеха да разтопят метал, и да замразят живак – репрезентира вашите нови сили. С течение на различни обстоятелства вие ще разберете какви са те и как да ги използвате най-ефикасно.
Това ставаше интересно. Ако ви кажа, че никога не съм мечтал за супер сила, ще е може би най-голямата лъжа казвана някога.
-Всяка сила има своята контра сила, както на огънят е водата и на светкавицата е земята – продължаваше да говори със все същото спокойно изражение, но този път в погледа му имаше нещо друго – искрица лудост, тъмнина, която преди не се усещаше. - Разпределени са по начин, съвпадащ със същността ви. Имайте предвид, че макар две сили да са изключително близки, винаги ще има нещо, което да ги различава.
-Че ‘кво ми пречи да махна тоз‘ чакър от врътняка ми веднага, и да не се занимавам с таз‘ помярщина? – звучеше като пълен селяк. Желанието ми да му разбия зъбите растеше със всяка негова дума.
- А, стигнахме до най-интересната част - Имаше още? Мислите ми вече летяха, а той можеше да ни изненада още? – За да убиете някого, вие трябва или да го унищожите, или да свалите кристала от шията му. Всеки месец, аз ще събирам от вас по един чужд кристал. Колкото повече имате, толкова повече време ще останете живи. А когато нямате какво да предадете на моя милост, аз ще отнемам вашият камък с цената на живота ви.
Мълчание. Това беше апокалипсис с една единствена цел – пречистване.
-Е, гледам, че нямате повече въпроси. Благодаря за отделеното внимание. Началото на ефекта на кристалите започва утре сутрин. Късмет, и приятно прекарване.
Приятно прекарване?! Това да не е някаква игра? Поставяме животите си на риск, без право на избор, борейки се да оцелеем на всяка цена, а Той ни пожелава „приятно прекарване“?!
Този път спокойствието беше надделяло, сякаш всички бяха разбрали ситуацията, в която се намираха. Или може би обратното-никой не проумяваше, че утре всеки ще се бори за живота си със сили, които не познава.

Глава 2

Един нов свят

Обаждането беше почти моментално. Познавайки майка ми, се изненадах, че имаше около две минути преди да ми звънне. Искаше да се прибера веднага, на „сигурно“, да обсъдим какво да правим за нататък. Отказах. Това беше първият момент, в който се противопоставих на мама напълно, и последният.
-Ти ненормален ли си?! – беше започнала да крещи, най-вероятно съседите я чуваха. – Прибирай се веднага! Обадила съм се на баща ти, днес лети към вкъщи и заминаваме.
Далеч работи баща ми - Германия, Холандия, тази част на Европа. По план трябваше да се прибере след два месеца и половина, за априлската ваканция. Често ми липсва, но така е много по-лесно за цялото семейство. Понякога си мисля дали не се отдалечаваме по този начин.
-Трябва да видя какво се е случило с всички останали. Ще се прибера по-късно, обещавам! – Затворих телефона. Не знам какви дяволи ме гонеха, трябваше да се прибера незабавно, но вътре в мен гореше едно необуздано любопитство, желание, което нямаше как да потуша.
Този „Господ“ беше премълчал една малка подробност – че силите не се активираха утре. През цялото време докато пътувах към метрото мислех, че съм в сън. Хора левитираха, други си играха с различни образувания, излизащи от пръстите им, трети се появяваха от нищото или изчезваха, но както и аз, повечето все още очакваха своята тайна изненада. Чудно ми беше какви бяха тези специални обстоятелства, за които Той говореше.
Мислейки за случилото се не усетих кога стигнах до спирката, на която ме чакаше Тедо.

Дневник:
Тедо е...Хм. Той е нещо специално. Странна, мързелива птица, със супер силата да ме изкарва извън нерви. Страшно е ефективна. Висок, рус и сини очи-идеалният стереотип, иронията е, че е сляп като прилеп. Много пъти съм се опитвал да го удоша докато играем нещо на компютъра, и единственото нещо, което го е спасявало е, че живее на другият край на столицата. Защо се чакаме ли? Като най-голямата ми противоположност, някак си се допълваме.

-Не мога да повярвам! – още не си бяхме направили специалното ръкостискане и ме нападна с изненадваща хиперактивност.
-Нали! Макар че, най-вероятно ще сме мъртви преди да разкрием способностите си.-казах го с насмешка, но си беше самата истина и определено не ми се искаше да загина в първите два дена.
Загледах се в камъка му-беше изключително остър, с върха сочещ към земята, и черен кръг, наподобяващ око, намиращ се в центъра на изумрудения кристал. Имаше лек ефект на жълтеникаво-червени прашинки, плъзгащи се по идеално гладката повърхност, която бляскаше ярко всеки път, когато срещнеше светлина. Кордата, на която висеше твърде много напомняше на тетива.

Copyrights reserved хехех, благодаря, ако сте стигнали до тук! Очаквам мнения <3