Психично разстройство

[NomNomNom]

*Да, спахме в една и съща стая. Срам ме е да си призная, но карам майка ми да спи заедно с мен, защото трудно заспивам, ако няма никой до мен.
*

Сигурно до към 20-21 имах проблеми да спя сама (бяха периодични, като ми се засилваха хипохондрията и тревожността), и беше ужасно, защото ми се налагаше да спя сама, и примерно понякога държах вратата на апартамента отворена (много малоумно, но изпитвах ужас)

Всичко това изчезна, като окончателно скъсах веригата с вкъщи и изцяло поех всичко в свои ръце ( въпреки, че на 17 работех, пак усещах някакво леко влияние от семейството ми )

Бих ти препоръчала да направиш същото - да заминеш/да се изнесеш от вас, и да останеш напълно сама, да се сблъскаш с всичко, от което те е било страх, сама, без да слушаш никого - това, което ти мислиш и това, в което ти си убедена, е единственото правилно нещо

И мама и татко, ако ме видят тъжна ме разпитват. Но до скоро имах проблеми с татко и го бях намразила, дълги години го нямаше заради работата му и не винаги го чувствам близък. Но се е случвало да ми казват неща като например:
"Виж братовчедка ти си е намерила работа" (Но в същото време на мен не ми позволяват да търся, защото съм била малка.),
"От теб няма да стане човек", "Много си разсеяна, недей да ставаш лекарка"(Това е защото имам интерес към медицината). Без да имам някаква вина и без никакви доказателства майка ми ме е наричала преди 3-4 години "кучка", "курва". Думи, които все още ми тежат. Таа като цяло доста често съм чувала такива обидни неща.

Просто ми нямат доверие, не ми позволяват де им се докажа, не ме подкрепят, не ми дават свобода, не ме оставят да се уча от грешките си.
*

Не ги слушай. Не са прави. Забрави какво ти казват. Ако не можеш да се изнесеш, си сложи "перде" на ушите. Не се притеснявай какво мислят за теб. Не се притеснявай за училище и за нищо. Всичко това няма значение. След години ще се връщаш назад и ще си казваш - мамка му, какъв кошмар съм си причинявала за неща, които не са имали никакво значение.

Наистина, един съвет от мен - всичко, в което ти си убедена, е това, което трябва да правиш. Ако не започнеш да го правиш сега и слушаш околните, ще дойде един момент, в който ще се върнеш точно към това, което ти винаги си искала и мислела.

Откъсни се от всички, създай си здравословни граници между теб и родителите ти ( това се случва в един момент ) - започва с отхвърляне, непокорство и скандали чат-пат. но това е съвсем нормален период.

И в един момент тревожността ти и халюцинациите ще изчезнат сами, просто трябва да си счупиш главата и да се намериш.


Иначе - за режимът ти адмирации - не го променяй, защото развалиш ли съня и храненето, проблемите се задълбочават

и за лекарите отново:
не е редно да те инвалидизират и да ти внушават, че имаш проблем, на който да лекуват само симптомите ( това се случва най-често )
вероятно си по-тревожна от повечето хора на улицата, обаче като го осъзнаваш и като си го знаеш, и като един ден разбереш, че голяма част от тревожността ти е фалшива тревога, и научиш какви са границите на останалите хора ( избираш си някого, когото намираш за стабилен и го подпитваш дали х би го тревожило или не - или просто наблюдаваш останалите ) - ще можеш да си изградиш компас чрез който да си парираш твоята тревожност, когато е неоснователна.

надявам се това, което казвам, поне мъничко да помага - не знам каква ти е ситуацията, но това е, което мога да споделя

[Zwedy]

Сигурно до към 20-21 имах проблеми да спя сама (бяха периодични, като ми се засилваха хипохондрията и тревожността), и беше ужасно, защото ми се налагаше да спя сама, и примерно понякога държах вратата на апартамента отворена (много малоумно, но изпитвах ужас)

Всичко това изчезна, като окончателно скъсах веригата с вкъщи и изцяло поех всичко в свои ръце ( въпреки, че на 17 работех, пак усещах някакво леко влияние от семейството ми )

Бих ти препоръчала да направиш същото - да заминеш/да се изнесеш от вас, и да останеш напълно сама, да се сблъскаш с всичко, от което те е било страх, сама, без да слушаш никого - това, което ти мислиш и това, в което ти си убедена, е единственото правилно нещо



Не ги слушай. Не са прави. Забрави какво ти казват. Ако не можеш да се изнесеш, си сложи "перде" на ушите. Не се притеснявай какво мислят за теб. Не се притеснявай за училище и за нищо. Всичко това няма значение. След години ще се връщаш назад и ще си казваш - мамка му, какъв кошмар съм си причинявала за неща, които не са имали никакво значение.

Наистина, един съвет от мен - всичко, в което ти си убедена, е това, което трябва да правиш. Ако не започнеш да го правиш сега и слушаш околните, ще дойде един момент, в който ще се върнеш точно към това, което ти винаги си искала и мислела.

Откъсни се от всички, създай си здравословни граници между теб и родителите ти ( това се случва в един момент ) - започва с отхвърляне, непокорство и скандали чат-пат. но това е съвсем нормален период.

И в един момент тревожността ти и халюцинациите ще изчезнат сами, просто трябва да си счупиш главата и да се намериш.


Иначе - за режимът ти адмирации - не го променяй, защото развалиш ли съня и храненето, проблемите се задълбочават

и за лекарите отново:
не е редно да те инвалидизират и да ти внушават, че имаш проблем, на който да лекуват само симптомите ( това се случва най-често )
вероятно си по-тревожна от повечето хора на улицата, обаче като го осъзнаваш и като си го знаеш, и като един ден разбереш, че голяма част от тревожността ти е фалшива тревога, и научиш какви са границите на останалите хора ( избираш си някого, когото намираш за стабилен и го подпитваш дали х би го тревожило или не - или просто наблюдаваш останалите ) - ще можеш да си изградиш компас чрез който да си парираш твоята тревожност, когато е неоснователна.

надявам се това, което казвам, поне мъничко да помага - не знам каква ти е ситуацията, но това е, което мога да споделя

Благодаря ти много. Радвам се, че сподели с мен опита си. В един момент съм голям непукист и казвам "Е*ала съм ги всичките, искам ли нещо - ще си го взема!" След десет минути започвам просто да плача и да се отчайвам, защото е трудно, заради мненията на другите. След това пак казвам "Всичко красиво става бавно.". После отново започвам да се отчайвам и така се редува..

Просто никога не съм била от наистина смелите и не мога да направя първа стъпка, за да се преборя със страховете си.



*Забравих да добавя, че халюцинациите са периодични, както и твоя проблем със съня.*