Тя беше момиче, което помагаше на всеки, без да иска нещо в замяна. И винаги, когато даваше сърцето си във всяко едно чуждо страдание, накрая просто я изоставяха и предаваха, но тя така и не спря. Бе глупава до наивност, страхуваше се да не остане сама и постоянно си измисляше оправдание на кого да помогне. Тя беше мила, добра, наивна и глупава, като малко дете. Докато един ден, един ден не я разочароваха отново, винаги когато я разочароваха тя си казваше, че е за последен път, искаше ѝ се да е за последен път, да не позволява вече да я използват заради добротата, като кошче за душевни отпадъци, искаше някой просто да я хареса, не за да му помогне, а за да ѝ помогне той или просто да я хареса, за това което е, без скрити замисли. В този ден бе наистина разочарована и не мислеше много и излезе навън, защото ѝ омръзна да плаче сама в стаята си. Искаше да излезе навън, да потича и за един ден да спре да мисли за всичко и всички.
Беше красива лятна нощта, оцветявана от луната и звездите, което изобщо не отговаряше за настроението ѝ. В нея беше непрогледен мрак, луната не се виждаше от гъста мъгла, а вятърът помиташе всичко по пътя си (това бяха чувствата ѝ). Когато тя тичаше със все сила, за да спре да мисли за всичко се случи..
(продължение)