Днес си мислех, как преди години, когато се очакваше да пускам теми почти не го правех. Но пък сега имам нужда да го правя. И не защото ми трябва съвет, а защото искам да се освободя от всичко, което ми се е натрупало в пандешкото огромно сърце. Ако ти се чете, драги съфорумнико, чети. Ако не ти се, просто цъкни хиксчето. Ще изливам положителни и отрицателни емоции, бели и черни, като окраската ми. Смея да твърдя, че животът ми се обърна на 180 градуса, с влизането ми в университет. Може би беше заради изборът на специалност и това, че не последвах първоначалната си мечта, поради разни обстоятелствата и причини (любов, любов и пак любов). И така, смених средата, смених повечето познати, малкото приятели си останаха, май днес само за тях няма да се оплаквам. Малко, но качествени. Ще ми се наложи да не се разсейвам много. Та...така още в първи курс осъзнах, че никак не ми е приятна компанията на колегите. Харесваше ми времето прекарано в университета, заради нещата, които учех, тъй като ми бяха интересни. Е...не е като да съм страняла нарочно, но общуването беше на ниво "здравей-чао". Към втори курс се запознах с хора от по-горни курсове, които ми бяха симпатични. В трети курс половината отпаднаха и дойдоха нови хора, видимо по-свестни поне. Малко или много се разшири кръгът на познати там. И въпреки това, за 3 години не създадох нито едно ново приятелство. Възможно е и в мен да е проблемът, знам ли. През тези 3 години успях и да разваля едно старо и добро приятелство. Тук грешката си беше изцяло моя. Бях шибан егоист. Преживяванията, които ме караха да се държа така тогава, определено не ме оправдават и никога няма да си го простя това, че го 'изгоних' от живота ми. Имах доста семейни проблеми, а също любовни и всичко това се отразяваше на поведението ми, колкото и да не ми се искаше. *Разпиляни мисли* Та...ученето вървеше добре, докато не дойде един момент, в който се питах дали наистина мястото ми е там. Дали това съм аз? Терзанията бяха сериозни, защото наум вече планирах как ще замина в чужбина и ще започна това, което не успях преди. В тези моменти на слабост семейство и приятелите бяха до мен, успяха да ми помогнат да взема правилното решение. Правилно, защото сега вече не съжалявам. От около половин година работя по това, което уча, доставя ми удоволствие, доволна съм и от финансите. Виждам, че имам бъдеще в тази сфера и ще се постарая да се развия максимално много в нея. Паралено с това, започнах да правя първи стъпки към нещо, което исках много отдавна – да отворя галерия. Първоначалната идеята малко се промени, тъй като реших това всъщност да е място, на което да рисувам с деца, а парите за уроците, които плащат родителите, да отиват за благотворителна дейност (още в десети клас започнах да дарявам дрехи и книги по разни домове), но сега реших да стане още по-сериозно. Близо 3 месеца търсих помещение, намерих, а наскоро успях и да го закупя. Лятото ще започна по-сериозно да се занимавам с ремонт, оборудване и тн. Силно се надявам начинанието, което съм поела да сполучи. Ще си кажете, че какво толкова отрицателно имаше до момента в историите на тази панда? Ами тук идва моментът, в които съм минала през всички тези неща, без да съм имала любим човек до себе си. В интимен план любим. Влюбвала съм се, разочаровала съм се, вероятно съм и разочаровала. (Да, определено съм разочаровала). Правила съм прекалено много глупости, само за да забравя някого. И още толкова, за да накарам да ме забравят. И така, общо взето в повечето важни моменти за мен съм била сама. Иска ми се да не беше така. И това ми тежи. Искам да обичам, искам и да бъда обичана. Малко ми писна да търся 'утеха' в странични неща. Дълго време се убеждавах, че човек не трябва да търси щастието в любовта, защото то е навсякъде. Но искам да се събудя и поне веднъж през деня в главата ми да мине мисълта "щастлива съм, защото съм влюбена". Липсва ми ласката, топлотата на влюбения човек. Подчертвавам на влюбения, тъй като тези неща може да получиш от всеки. Липсват ми разговорите с влюбения човек, липсват ми разходките, обядите, вечерите, закуските с влюбения човек. Липсват ми гледането на филми, ходенето на театър, обсъждането на книги с влюбения човек. Шегите, игрите, ходенето на почивка. Липсва ми сигурността. Усещам се как започвам да се демотивирам, само защото се чувствам самотно. Усещам как не искам да излизам с X или Y само, за да се забавлявам. Дори не ми се флиртува. Просто защото вече искам повече от това. Преди малко ми звъняха да ходим на караоке, отказах. Хванала ме е депресията много жестоко и този път дори не знам какво да направя, за да ме пусне. Да се влюбя? Ами айде.