Не криехме връзката си нито в училище, нито по улиците, нито от А. и Б. Всъщност колкото повече време прекарвах с нея, толкова по-истински усещах тези отношения и започнах да забравям обсебеността си към А., въпреки че все още ми беше тръпка. Излизахме отново с останалите от компанията, които не се отнасяха кой знае колко странно към новината, Б. вече беше приел нещата и очевидно ме беше забравил, а на А. все така не му пукаше.
Прекарахме 7 месеца заедно. Тя ми беше и първата. Общо взето се влюбих в нея и нещата ставаха все по-сериозни, като се чудих как да кажа на майка ми, на която така или иначе не й пукаше какво правя, къде ходя и т.н.

Продължение долу, в 2 коментар.

Един ден към края на втория срок на 10 клас, тя не дойде на училище, не ми писа и не си вдигаше телефона. Миналата вечер с нея се бяхме подскарали и реших, че все още ми се сърди, но страшно много се притесних и не можех да се свържа с нея. Реших, че има работа и каквото и да е станало ще се свърже с мен, когато е удобно. Но мина цял ден, а от нея ни вест, ни кост. Писах й, звънях й, но не беше на линия никъде.
На следващия ден в училище ни съобщиха, че е мъртва. Автомобилна катастрофа, тя е пресичала в същия момент и са я блъснали, като едната от колите е правила обратен завой. На пешеходна пътека.
Сринах се психически. Надявах се, че това е сън и, че скоро ще се събудя и всичко това ще приключи. Но не, нея вече я нямаше. Не знаех какво се случва, къде се намирам. Това момиче ми беше единствената опора. Дори, когато си бяхме само приятелки, тя беше единствения човек, на който можех да разчитам, на който можех да споделя. Това беше най-искрената и чистата любов, която съм изпитвала - приятелска и повече от такава. И се чувствах виновна за случилото се, чувствах се ужасно, че последния ни разговор беше глупава караница.


С компанията се събирахме и никой от нас не знаеше какво се случва. Не можахме да си обелим и думичка. Тя беше невероятно искрена душа, приятелски настроена, умно и разбиращо момиче. Та оставяйки всичко останало настрана - тя беше дете, на което целия й живот все още беше пред нея, работа, образование, семейство. Всичко й беше отнето за един миг.На всички ни липсваше и някак си смъртта й ни сплоти дори още повече. С А. се сближихме покрай историята, той си отпусна задръжките към мен и явно вече не беше толкова негативно настроен, съчувстваше ми. Излизахме, говорихме си, сближихме се. Аз още имах тръпка към него, но всичко беше потиснато от случката. Ходих на психолог, започнах да взимам анти-депресанти. Буквално се друсах с тях и превишавах дозата си, като това още повече влошаваше психическото ми състояние. Диагнозата ми беше депресивно разстройство, anxiety disorder. От тогава тотално се побърках и не можех да се съвзема, затворих се в себе си и почти не излизах, спрях да се грижа за себе си и не намирах причина да живея, започнах и да се самонаранявам.


11 клас, майка ми беше решила да даде обрат на живота си и от алкохола посегна към религиозна секта. Буквално беше влезнала в секта и беше решила, че религията ще оправи живота й, а на нея не й трябваше това, на нея й трябваше медицинска помощ или психолог. Нямам нищо против религиозните хора, всеки може да си вярва в каквото си иска, но имам против консервативните хора, които се опитват да налагат религията си върху другите. Тя беше такава. Няма да споменавам името на сектата. Та беше ме обвинила, че съм наркоманка, лесбийка и сатанистка и беше решила да ме "оправи" и да ми покаже "правия път" и ме закара насила с нея на това място. То си личеше от километри, че е секта, но тя не ми вярваше и си мислеше, че тия хора й помагат. Дори и да си религиозен, има много по-нормални начини да си практикуваш религията, тия хора тотално я зомбираха и й промиваха мозъка. Взимаше ме веднага след училище и ме закарвше на училище, като не ми даваше да си общувам с приятелите ми. Четеше ми съобщенията в телефона.


Един ден тя ми се развика и ме удари, защото й казах, че няма право да ми рови в личните неща. Веднъж ми посегна и с нож. Карахме се постоянно, беше побъркана и зомбирана, но нямаше какво да направя.
Приятелите ми знаеха какво се случва от малкото време, което имахме за общуване в училище и им споделих, че смятам да избягам от нас. Но нямаше къде да отида. И познайте кой ми предложи да остана в тях - А. Родителите му заминаваха в командировка и нямаше да ги има една седмица, беше сам.
Една сутрин в петък тя ме закара на училище и отиде на работа и аз знаех, че нея няма да я има цял ден. Веднага след като ме закара аз се прибрах обратно вкъщи с рейса и събрах един сак с дрехи,тоалетни принадлежности и стария ми лаптоп. Влачих куфара до апартамента на А. и той се беше чупил от училище, за да ми помогне да се настаня.
Бях го решила твърдо. Не ми пукаше какво ще стане, дали тя ще тръгне да ме търси, не можех повече да го търпя това нещо, съсипваше ме отвсякъде.
Още същата вечер тя се беше побъркала, звънеше ми, пишеше ми СМС-и къде съм, къде са нещата ми, но аз наистина не исках да я виждам. На следващия ден беше събота и нямахме училище, така че нямаше как да ме намери поне до понеделник. Почувствах се зле и сутринта й изпратих един СМС, че съм добре, че имам покрив над себе си, но я помолих да не ме търси. Очудващо не реагира със заплахи и обиди - явно изчезването на детето й я е накарало да се освести малко. Но нямах намерение да се връщам, не и в скоро време.


А вечерта прекарах цялата в това да пия и да си говоря с А. Обичах това момче, но той по-скоро ме приемаше като сестра, за която да се грижи. Страх ме беше да му призная, че през цялото време не съм спирала да имам чувства към него, защото можеше да реагира остро, можеше и това да развали и отношенията между нас и дори и приятели вече да не бъдем. Той изобщо не проявяваше повече от приятелски отношения към мен, дори и когато бях по сутиен в стаята му не видях и да трепне. Чудех се какъв може да е проблема. Убедена бях, че не е гей, защото и към момчета няма симпатии. Може просто да е асексуален, това ми беше единствената догадка освен може би, че просто АЗ не го привличам по никакъв начин.


Прекарахме целия уикенд и понеделник без да ходим на училище в това да гледаме сериали и да си говорим. Последната вечер имах мини напредък като легнахме един до друг и се сгушихме докато гледаме. На мен сърцето ми щеше да изскочи, но нещата не прекрачиха тази граница. Той нищо не направи.
Във вторник все пак се наложи да отидем на училище, защото не можехме да бягаме повече. Без изненада, майка ми ме чакаше след училище да ме вземе. Изглеждаше разтревожена и останах да си поговоря с нея, като тя настоя да се върна. Аз не исках, разбира се, но отношението й наистина беше нормално и реших, че може да има промяна в поведението й.
Убедих я с 200 зора да остана само още една вечер за да не си влача куфарите по нощите, като даже я успокои това, че съм останала в момче (тя беше убедена, че съм лесбийка и това явно е някакъв напредък, макар и пак да е пошло). Тя не знаеше, че родителите му ги няма. Обещах й, че веднага на сутринта ще се върна.


Знаех, че това може би е последната вечер на близост между мен и А., така че това беше моя шанс. Пихме вино, гледахме сериал и вече цъкната събрах кураж и го целунах, като той не ме отблъсна. Почнахме да се натискаме, като се и обарвахме, но не се стигна до секс, защото той спря. Попитах го защо и той ми каза,че не е правилно, че съм му като сестра и най-вече защото съм бившата на мъртвата му най-добра приятелка.
Говорихме си половин час, като му изплюх цялата истина, че съм влюбена в него откакто го видях, че не издържам повече, че трябва да продължа напред от момичето и т.н., но полза нямаше. Каза ми, че преди просто не ме е харесвал, а сега дори и да е имал някакви симпатии, дори и да са само сексуални емоции няма как да ги задоволи, защото не било честно спрямо нея.


Та така. Аз все още го обичам, но от тогава не сме повдигали темата. Сега сме 12 клас. Отношенията ми с майка ми са една идея по-добре, не се разбираме, но вече няма физическа агресия. Аз продължавам да взимам анти-депресанти.Преди около месец започахме училище и разбрах, че лятото е тръгнал с една от моя клас, но в момента нещата между тях не са стабилни. Какво да правя? Не издържам повече, искам да съм с това момче. Целия си живот прецаках, вече не знам къде се намирам. Как да се боря за него повече? Твърде късно е да се откажа, защото твърде много неща съм преживяла свързани с него. Просто не издържам да го гледам с друга, нито да знам, че никога няма да бъде мой.


Съмнявам се, че някой е прочел всичко това, но ако сте, искрено ви благодаря и бих се радвала ако оставите едно мнение. Моля ви не ме съдете, като всяко едно глупаво тийнейджърче и аз се вкарвам във филми и правя грешки, просто трябваше да излея душата си някъде, пък било то и анонимно в този форум...