Здравейте, мили хора. Пускам тема, защото ми се иска да има повече отговори, а и това може би е (надявам се) най-посещавания раздел. За да не кажете, че не съм за него, приемете темата като разсъждение относно любовта към себе си. Любовта е разнородна, знаете. Отново съм в поредната криза на личността. Не казвам, че сте неудачници (но го казвам), но как се справяте с трудните моменти в живота? Истина ли е, че никога не става по-лесно, просто ти ставаш по-силен? Как да приема, че не съм най-умната, знаеща, можеща (дори не става дума за това в случая, а за разсеяност, която някой ден ще ми съсипе живота)? Как да приема грешката си? Мои колеги ме убеждават да се стегна с примери на техни провинения, по-сериозни от моето, но не мога. Не знам защо така се вкопчвам в негатива и приемам нещата толкова дълбоко. Дори едно нещо, мъничко и незначително да е, ме срива тотално. Слаб характер ли съм? Болна, абнормна амбиция, съвест, максимализъм? Как да отмина, забравя, да не се врягам? Ще ми мине ли някога? Чувствам се много зле, сякаш ми липсва крайник. Кого ли лъжа, че не ми пука? Винаги ми е пукало. Патологично много. Може би трябваше да избера друг път с нещо не чак толкова ангажиращо, но съществува ли изобщо такъв, където да няма опция да сгрешиш? Мразя клишета и знам, че няма безгрешни хора, както бихте казали, но това достатъчен довод ли е, за да си “простиш”?