Любов ли е, когато майка ти те прегръща? Любов ли е, когато си заедно с някого от година и се кълнете във вярност един на друг?

Когато на майка ми й се къса сърцето за мен, или пък ликува при моите успехи, това е, защото тя обича сина Емил. И онези социални импликации на отношенията майка-син, вкоренени в биохимията на мозъка й по-силно от всичко, й дават майчински инстинкт, който я кара да се жертва за мен така, както пчелата жили (и умира) за целостта на кошера. Просто по инстинкт - тик-так, тик-так, вече е 12 без 5 и е време да променим нещо. Само че майка ми не обича истинския Емил. Не го познава дори. И никога няма да го опознае, защото му е майка. А за пчелата да не говорим дали обича нещо - тя даже не знае, че прави мед.

Когато гаджето ти те обича, то обича тялото ти. И начина, по който го караш да се чувства. Обича твоята усмивка и очите ти. Обича нежността ти. Обича да си само негов/a, обаче. Защото срещу 3-4,000 години цивилизация имаме стотици жиляди живот на пещерняци - откъдето ни е втълпено, че ако *тя* е била с друг, мацката може би е вече бременна (оттам имаме slut shaming - срамно е момиче да спи с много). Или ако *той* ходи по чужди, ще направи още 5 деца и ще отделя по-малко ресурс и време на теб и отрочето ти. Изненада - човекът е полигамен по природа (имаме полов диморфизъм, т.е. женските и мъжките са доста физически различни; добре е за генетичното разнообразие на такива видове да има полигамия). Така че любовта - онази моногамна захарна приказка в еднофамилна къща с три деца и куче - не е любов, а чиста доза егоизъм и лицемерие. Егоизъм и на двете страни, които не разбират, че най-много нараняват себе си с ненужните компромиси.

Ах, този Себичен Ген.



Не трябва ли да се отървем от него, мамка му, за да почувстваме истинска любов /i.e. нещо безкомпромисно и безкористно/? И от "емпатията" която днес можем да четем само през стадното си чувство? Не трябва ли грехът да е нещо повече от "престъпление и наказание" и аргумент срещу меркинтилизма да спре да бъде "постави се на негово място"???