Внимание

[calx]

Габриела бе свикнала да получава внимание. Родителите й показваха обичта си към нея, осигуряваха всичко, което й бе необходимо, и се интересуваха от проблемите й. Тя имаше много приятели, в чиято компания се чувстваше харесвана и ценена. Сблъскаше ли се с проблем, винаги се намираше кой да й помогне. Фактът, че бе красива, умна и общителна улесняваше допълнително живота й. Настоящата проява на внимание обаче бе по-особена – с такова нещо тя досега не се бе сблъсквала.
Лекарят, който бе на възрастта на родителите й, положи внимателно дланта си върху челото й и я задържа там. Докосването донесе известно успокоение.
– Какво голямо момиче, а плаче – каза той и й смигна. – Няма страшно, ще те оправим. Само си отпусни главата и не гледай надолу. Ха така. Как се казваш?
– Габриела.
– На колко си години?
– Шестнайсет.
– Охо, ти скоро студентка ще станеш май. Ще кандидатстваш, нали?
– Да.
– Какво?
– Журналистика.
– Хубаво. Отпусни се малко де! Толкова ли съм страшен! – Пръстите му се плъзнаха по глезена й, после се чу скърцане на ножичка. Той режеше чорапа й, явно не бе сметнал за разумно да го свали с дърпане. Допирът до студения метал я накара да трепне и болката се засили. – Не мърдай, госпожице. Я ми кажи, ти спортуваш ли нещо? Не ми се виждаш от тези, дето залягат само на учението.
– Ходя малко на фитнес … и тренирам тенис на корт.
– А, и аз играя тенис, само че бекхенда с една ръка хич не ми се удава.
Тя разбра, че целта на лекаря е да отклони мислите й от факта, че глезенът й е обърнат настрани под ужасяващо неестествен ъгъл. Това отношение й се стори мило, но пък може би така бе научен да процедира. Пръстите му внимателно заопипваха прасеца й, близо до мястото, където един костен отломък се бе опитал да пробие кожата и да изскочи навън. Човекът със сигурност знаеше какво прави, но страхът, че ще последва взрив от болка държеше нащрек всичките й сетива. Движенията, целящи изследване, бяха толкова плавни и меки, че на моменти приличаха на ласки.
Момичето се притесни. За пръв път биваше докосвано от мъж, като се изключи, разбира се, онзи злополучен момент, когато загуби девствеността си. Тогава всичко приключи за минутка и тя дори не можа да изпита удоволствие.
Имаше нещо вълнуващо във факта, че този непознат човек работи съсредоточено по нея. Тя бе обект на особен тип внимание, какъвто досега не бе получавала. Много по-различно бе от това да й направят прическа или маникюр. Защото сега се бе появила нужда да получи грижи. Сега здравето й бе в ръцете на този човек. Той трябваше да поеме отговорност и да действа по максимално прецизен начин. Усещането бе малко като да си сложил ябълка на главата си и да чакаш стрелецът да пусне стрелата. Хем страшно, хем вълнуващо. От друга страна копнееше всичко да приключи възможно най-бързо.
Той продължаваше да бърбори в трогателен опит да отвлече мислите й в безопасна посока.
– Тази марка е много добра – каза той, имайки предвид маратонките й „Шлезинджър“. – Те произвеждат топките за Уимбълдън.
Тогава в съзнанието й изплува моментът, в който едната от въпросните маратонки попадна върху наклонения капак на шахтата и се плъзна надолу. Последва политане настрани и жестокото изпращяване, вследствие на което всяка фибра от тялото й запулсира от болка.
Пое си дълбоко въздух, за да пропъди гаденето.
– Ей, не така. Да не вземеш да припаднеш. Сегичка ще те сглобим.
Тонът на наглед грубите думи излъчваше искрена загриженост.
Минутка по-късно петата на счупения й крак легна удобно в шепата му, а стъпалото й се озова в здрава хватка. Беше ясно какво ще последва, още повече, че изникналата отнякъде сестра впи пръсти под коляното й.
Появи се усещане за бавно разпъване. Нещо застърга и запука сред залповете болка. Последваха няколко отмерени, но резки движения и Габриела нададе пронизителни писъци. За момент предметите наоколо загубиха контурите си и потъмняха.
Той погали успокоително потното й чело.
– Сега вече можеш да погледнеш, Габи. Виж почти като нов е – похвали се той.
Кракът й наистина изглеждаше съвсем нормално, като изключим подутината и грозните синини над глезена. Олекна й до такава степен, че имаше чувството, че ако размаха ръце, ще литне. А и болката бе влязла в търпими граници.
– Точно така, усмивки искам да виждам – каза той и положи многострадалния й крак върху възглавница.
След това той забрави за Габриела и подхвана разговор със сестрата. Изглежда бяха нужни някакви приготовления. На Габриела й стана неприятно, че вече не е обект на внимание. Той се бе погрижил за нея. Тя вече не представляваше интерес за него. Важната работа бе свършена.
Идеше й да направи опит да стане, за да предизвика някаква реакция. Обаче я достраша, а и подобна постъпка би била глупава. Простена пробно.
Той я стрелна с поглед. Каза само:
– Потърпи още малко. – Стори й се, че усеща досада в гласа му.
Лекарят и сестрата отново влязоха в работен ритъм. Но този път всичко бе рутинно. Вероятно стотици пъти бяха извършвали процедурата. Липсата на специално отношение определено я разочарова.
Когато обаче той за по-удобно сложи стъпалото й да легне върху гърдите му, тръпката отново се появи. Габриела усещаше с пръстите на крака си тупкането на сърцето му. Сръчните му ръце омотаваха прасеца й с влажен гипсов бинт. Омотаване, заглаждане, омотаване, заглаждане. Той ваеше обвивка, която щеше да държи счупения й крайник неподвижен. Коляното се скри, а после и долната част на бедрото. Изцапаните му пръсти се хлъзнаха по случайност съм слабините й. Дали това наистина бе неволна грешка? Той изглеждаше погълнат в работата. Грозно бе да го подозира в … каквото и да е. За колко ли жени бе полагал грижи? Колко ли жени бе успокоявал по време на най-трудната и болезнена процедура? За момент изпита нещо, което подозрително приличаше на ревност. Тръсна глава.
Стъпалото й получи по-специално внимание. Той явно се стараеше да направи така, че превръзката да следва възможно най-плътно извивките там. Заглаждаше внимателно около петата, после с бързи движения оформяше обвивката на свода. Топлият му дъх за миг сякаш погали палеца й. После той избърса изцапаните й гипс пръсти с парцалче – жестът й се стори адски мил.
И в един момент всичко приключи. Те излязоха и оставиха Габриела да съхне.
Отвън я чакаха родители те й. По погледите им личеше, че са много притеснени. Тръшкаха се заради случилото, отрупваха я с въпроси и редяха мили думи, с които явно искаха да й вдъхнат кураж. Майка й гледаше ужасено гипсирания й крак, който се полюшваше безжизнено при всяко помръдване. Тяхната загриженост обаче се стори на Габриела някак фалшива, не че те не бяха искрени, просто най-тежкото бе минало. Даже й стана досадно, когато баща й предложи да я занесе на ръце до колата.
– Няма нужда, справям се добре с патериците – отвърна и се насочи към изхода.
Габриела бързо събра кураж да тръгне на училище. Не искаше да изостава с материала, а и лежането вкъщи я изнервяше. Отначало бе нещо като звезда. Съучениците й се интересуваха какво е станало, как е станало и защо е станало. Почукваха гипса, драскаха по него с химикалки и пускаха глуповати шегички. Някои се сещаха да я улеснят, като носят раницата й при преместването от стая в стая. Този тип внимание леко я дразнеше. Скоро обаче всички свикнаха със специфичното й състояние и Габриела бе много доволна от това. Драмите и вълненията бяха приключили, поне в училище.
Винаги е притеснително, когато правиш нещо, а не знаеш защо. Така и Габриела се притесняваше от факта, че вече трети ден виси пред входа на болницата към края на сутрешната смяна. Понякога ставаше от пейката и се мотаеше, куцукайки с патериците, но никога не изпускаше от поглед влизащите и излизащите.
Накрая търпението й бе наградено. Лекарят, който се бе погрижил за нея, най-сетне се появи. Крачеше бавно към паркинга, свел умислено глава. Изглеждаше уморен. Тя заподскача към него. Смяташе да го заговори, даже бе подготвила нещо като реч, която естествено щеше да започне с благодарности. Надяваше се, че няма да си глътне езика от смущение.
Вече доста задъхана, застана на пътя му. Бузите й горяха. Отвори уста, за да го поздрави.
Погледът му премина през нея, без да се задържи дори за секунда. Гледаше към нея, но не я виждаше. Сякаш тя бе невидима. Габриела се втрещи – той не я бе познал. Дори не присви замислено очи в опит да си спомни коя е. Тя се отпусна тежко върху патериците, главата й клюмна. За пръв път някой нараняваше толкова жестоко чувствата й. Очите й се наляха със сълзи.
Той отиде до една синя кола, където го чакаха жена и момче на възрастта на Габриела. Заговориха за пазаруване, пренасяне на мебели и за тройката по биология на момчето.

[anonymous1043668]

Тези произведения трябва да бъдат в "лично творчество",защото това е разказ,а не реален проблем! Иначе е добре..