Пиша тази тема със сълзи на очите. Не пожелавам на никого това, за което ще говоря.

Лятото на 2015 ми писа един приятел от Германия, че идва до България. Ходихме на море, по барове и т.н., но една вечер трябваше да го оставя сам, за да отида на рождения ден на леля ми, който не исках да пропусна. Понеже той няма собствено семейство, ме помоли да се присъедини към нас. На вечерята се запозна с роднините ми и се влюбиха с голямата ми братовчедка. После бях кум на свотбата им. Те заживяха в Германия и им се роди момченце. Преди седмица ми се обади леля ми разплакана, едва говороше. Двамата са загинали в катастрофа, а племенникът ми е невредим, защото са го оставили за малко да спи вкъщи, докато напазаруват. Леля ми е болна на легло, а чичо ми също не е добре със здравето. Малката ми братовчедка в момента си урежда общежитие и е невъзможно никой от тримата да вземе детето, което вече е настанено при приемно семейство в Германия. Помолиха ме да ида да взема детето с пълномощно и да го отведа в България. Замислих се как ще го отглеждат при положение, че те давамата едва се грижат за себе си. Чичо ми не ходи на работа, за да се грижи за леля, зле са с парите, а братовчедката точно сега има нужда от пари за университета. Аз пък обективно погледнато се вълнувам само от себе си. Живея напълно егоистичен живот - на 28 съм, живея сам, нямам приятелка, имам работа без работно време, бих казал че съм дори заможен, а всъщност истината е че съм самотен. Не поемам отговорност за нищо, освен за своето собствено съществуване. В първия момент се казах - ще поискам да взема детето и да го отгледам като свой собствен син. После започна червеят на егоизма да ме яде отвътре. Помислих си, че толкова пъти съм бил предаван от жени... не, това дете ще ме смята за свой баща и ще ме обища повече от всичко на света. А сега като го взема... не не, АКО го взема ще мина в категорията на изоставените бащи, ще се занемаря физически, ще забравя за режимите и пр. По-добре да поема някаква материална издръжка, но не да го отгледам аз, все пак не е кученце, което мога да подаря на някого. Това са цели 16-17 години още, а обвързаността е доживот! И така почнах да се укорявам и да се навивам да направя тази важна стъпка. Още нищо не съм споделил с леля, но пък си мисля, че би било също толкова егоистично да поискам да отгледам детето, след като има по-близки роднини от мен, а и аз не бих могъл да му предоставя нормално семейство. Трябва съвсем скоро да замина да го прибера, още няма точна дата, но в главата ми става все по-голяма каша, а и усещам че всъщност по-голямата тревога е отношението ми към мен самия и трудността да отхвърля живота, който съм си изградил. Всъщност не живот, а безвремие, ако трябва да съм точен. С времето ще почна да остарявам и да губя чара си, да престана да бъда външната обвивка, която съм в момента. И да ставам все по-самотен, което ме депресира всъщност още повече и вкарва в по-голяма дупка. Просто имам чувството, че навън всички са по-меркантилни от мен самия и няма смисъл да се напрягам да търся половинка, просто да се отдам на самотата си доживот и така... Където остана идеята да отгледам едно невинно дете, останало сираче, на което аз съм един от най-близките по кръв на този свят. Някъде далеч зад терзанията ми за собственото ми аз и способността ми да поемам отговорности. Сълзите на очите ми се появиха едва сега, когато осъзнах в какво положение се намира моят племенник. Докато аз мисля за себе си неговата съдба е неизвестна, бъдещето му е заложено на карта. А за разлика от мен, той не може сам да реши какво ще е неговото бъдеще. Ами ако се появят някакви негови роднини германци или пък от някъде другаде (дядото по бащина линия е от Камерун и неговото семейство е разпръснато из цяла Европа) и го вземат, повече няма да го чуем какво става с него. И всичко това докато аз се двоумя и не знам дали да поема някаква отговорност. Имам нужда от това да чуя какво казват хората, за да изнамеря някое мъдро изречение, което да ме мотивира да взема някакво решение.