БЕЛЕГЪТ

Едри капки дъжд почукваха по стъклото на прозореца. Женева стоеше изправена и се взираше в мрака. Адам беше спрял с колата си долу, точно под балкона на малката къщичка, която е единственото нещо останало от баща и. Майка и отдавна се беше поминала дори не я помни, била е бебо. Така и казваше баща и -единственото живо същество, с което се разбираше. Но ето , че сега него го нямаше и тя трябваше да го замени с Адам - човекът с тъмно червен опел. Познаваха се от това лято, а той напираше и упорито я търсеше всяка вечер. Твърдеше, че я обича и и го доказваше всеки път с букет червени рози. Това за Женева бе достатъчно , никой до сега освен баща и не и е подарявал цветя. Страдаше от комплекси, белегът на лицето достатъчно я притесняваше и напомняше детството и когато, като факел горя подпалена в старата им къща край реката. Къщата изгоря, а тя се спаси, като по чудо. Но Адам не излизаше от колата този път! Пушеше цигарата си и то вътре в колата, което не бе правил никога до сега. Но дали пушачът беше той? В тъмната нощ Женева не разпозна силуетите. В едно се убеди, че те бяха два. Сърцето и тревожно затуптя и капки пот избиха по челото и. Той не беше сам вътре в колата си. Женева се вкопчи в перваза и втрещена навън изпищя. Другият в колата беше жена, онази същата, коятo той преди време наричаше своя сестра. Но сега те се прегърнаха и заобиколиха колата убедени, че всичко е наред, после се насочиха към къщата. Какво ли я очакваше още? Женева тръпнеше и се суетеше. Беше готова всичко да понесе , но не и това, което и сервира той усмихвайки се на прага, след като тя им отвори вратата.
-Запознайте се! Каза го толкова убедително, че Женева дори изхълца. Жената до него този път изглеждаше много по красива от първия път, когато я видя от разстояние. Беше отдавна. Не успя да го изслуша, защото в главата и бучеше, а тялото и се тресеше. Усети, че краката и се подкосяват, но се извини и понечи да затвори вратата.
-Няма да те притесняваме, просто минавахме насам и решихме , че е човешко да ти се обадим и да те известим за нашия годеж сега в неделя. Женева се изчерви и се чудеше къде да се дене в собствения си дом.
-Тя не беше ли ти сестра?
-Не, мила, тя ми беше съпруга ! То беше отдавна и не сметнах за нужно да ти разказвам подробности. Женева се олюля и не успя да каже нищо. Онемя. Докато се осъзнае така както се появиха двамата така и изчезнаха. Когато отиде до прозореца колата вече я нямаше и букет рози лежаха в локвата под балкона. Не можеше да диша, усети болка в гърдите. Болка, която познава една тъжна, измамена и поругана жена. Плачеше, проклинаше съдбата и себе си, и белега. Този ужасен белег. Въобразяваше си , че заради него е пренебрегната от Адам, но вече беше късно за всичко. Тя беше глупачката. Сви се на кълбо на канапето и там прекара нощта цяла обляна в сълзи, молеща Господ да я спаси от тази нейна зла орис. Тя беше белязаната, измамената и пренебрегнатата. Само баща и я обичаше, но това беше минало и не искаше да си спомня нищо, не искаше да е жива. Хлипаше, като малко дете, а вън дъждът се засили сякаш искаше да измие сълзите от очите и.

проза- автор - А.Х.Т. sekirata cekupama


ЖИВОТ МОЙ

Живот?
Какъв живот?!
Останаха разбити мигове,
случайни срещи, пушек, сривове!
Друг бряг да грейне искам,
невиждан бряг за теб, за мен,
но от кого да го поискам,
та ти забрави Бога, мен ?!

поезия - автор - А.Х.Т. sekirata cekupama



https://www.youtube.com/watch?v=jS44NeQek6g

sekirata Den mina Rado

изпълнение - А.Х.Т. sekirata cekupama