Здравейте, реших да пусна нова тема не, за да ви се оплаквам или търся съжаление. Това никога не ме е блазнило. Целта ми е да помогна на тези от вас , които са тръгнали по моят път без да го осъзнават и евентуално да успея да ги спра, докато не е станало прекалено късно като при мен.
Та как останах стар ерген. Още от малък предпочитам да заобикалям проблемите, мотото ми беше "по-добре в сянка отколкото със синки". Ами да, на моменти живеех точно така, общо взето целия ми живот мина "на моменти" странно или не винаги намирах сили да бъда силен, готин, забавен и успешен за не повече от няколко часа. След което естествено следваше няколко дни депресия и агония. А може би проблема беше, че си задавах много въпроси. Въпроси, на които повечето хора, които познавам не си задаваха никога и въпреки всичко успяваха в много от начинанията си. Занимавал съм се с много неща. Тренирал съм футбол, фитнес, бокс. Всъщност последните две все още тренирам. Никога не съм имал кой знае какви успехи и резултати в дадените спортове. С футбола спрях още преди да завърша училище, с бокса се научих колкото за самозащита, а с фитнеса постигнах някакви средни резултати. Имаше една песен на Явката ДЛГ, забравих й името, в която се пееше "Върша нещата до средата с наслада, но така ми се пада като съм се родил в сряда". Ами аз съм се родил в петък, но това не ми пречи тези редове от песента на Явката да ме описват много точно.
Друго нещо което смятам, че ми попречи доста е "какво ще кажат хората". Ами клише или не това доста ми попречи да бъда в центъра на вниманието понякога или поне да бъда забелязан от хората. Попринцип съм доста креативна личност, с чувство за хумор доста над средното ниво (близките ми приятели и семейството могат да потвърдят) и определено в някои моменти, точно липсата на самочувствие и увереност в себе си ми изиграха много арогантна шега.
Попринцип съм доста самокритичен обаче, на моменти и крайно. Много рядко съм доволен от себе си, което е в парадокс с това, което написах по-горе (Че върша нещата до средата и определено пестя усилия). Тук е нужна една вметка, че причините понякога да бъда самокритичен и да искам да успея бяха хората околл мен, познати и приятели които успяваха, а аз не исках да изоставам от тях. (Може би и на вас се е случва понякога) Отделно си бях внушил, (то за някои жени е важно, но те не са истински, така че тези амбиции се оказаха безсмислени) че трябва да имам луксозен дом, хубава кола, добра социална култура и имидж, за да успея да си намеря сериозна приятелка.
Та ето че стигнахме и до любовта..
През целия си живот съм имал една единствена сериозна връзка, която продължи... 2 месеца. Веднага казвам без да овъртам какви бяха грешките, които допуснах през тия 2 месеца.
1. Въпреки, че се старая и отвътре ми идва да съм себе си с всички хора, с нея явно не посмях. Просто исках да изглеждам готин в нейните очи и да запазя връзката ни. Но дамите, които четат тази тема ще потвърдят, че изкуственото държание в мъжа винаги ама винаги си личи и то от километри.
2. Опитах се още от мига, в който се запознахме да забързам нещата и да я обвържа със себе си.. голяма грешка повярвайте ми! И тук не говорим за избързване, тоест секс, защото това никога не ми е било основна цел, дори винаги съм бил фен на платоничната любов, тази красивата и непринудена от филмите и книгите, която те оставя без дъх.
3. Прекалено чувство за собственост, което прикривах успешно.. да но на каква цена. Тук ключовото е, че когато прикриваш нещо дори и успешно, то на теб не ти остават емоционални сили да бъдеш щастлив с партньора си. Определено и момичето го усети, че не бях щастлив с нея.

Само кратко обобщение. Приятели/колеги не допускайте моите грешки. Бъдете себе ви винаги, радвайте се на живота и не му мислете много. Печели този който играе, а не този който обмисля "тактиката" без да действа. По-добре се провалете 100 пъти и на 100 и първия покажете на какво сте способни, отколкото да чакате правилния момент цял живот. Не бъдете прекалено самокритични и празнувайте всяка една победа малка или голяма. Наскоро навърших 24 години и реших, че е време да споделя с вас моята автобиография, надявам се да съм бил полезен или поне да съм ви накарал по веднъж да се усмихнете.