.
Отговор в тема
Страница 2 от 8 ПървиПърви 123456 ... ПоследнаПърви
Резултати от 26 до 50 от общо 188
  1. #26
    Аватара на hrisiiiiii
    Регистриран на
    Apr 2008
    Град
    В облаците
    Мнения
    512
    Има цяла тема за тези от вас, които имат нужда от теми! Не пълнете излишно другите!
    When I was young
    It seemed that life was so wonderful
    A miracle
    Oh it was beautiful,
    magical.
    All the birds in the trees
    They could sing so happily
    So joyfully..

    Всичко е относително

  2. #27
    мале мн ви се моля за 1 тема,че снощи съм си легнала в 3 и пак не можах я намеря ``делото на Кирил и методий -велико и безсмъртно``(Литературно-Интерпретативно Съчинение) pls помогнете ми траа ми мн спешно..утре ми е класното

  3. #28
    Здравейте Преди няколко дни направих такъв сайт ако искате го посетете помагало.дир.бг ( на латинеца) в който може да пращате теми

  4. #29
    Оле хора дано можете да ми помогнете.Класната ми е утре темите са ми:
    -Разказът Дамата с рентгеновите очи-отговор на въпроса какво желаем повече от онова което ни е дала съдбата.
    -В стихотворението песен за човека като просветление и изкушение за греха.
    Много ще съм ви задължена

  5. #30
    стихотворението е на Атанас Далчев ," към родината", задачата е съчинение раэсъждение на тема "Обичам родината си , защото..."
    Моля ви дайте ми някакви идеи или ако някои има готово цяло съчинение раэсъждение на тази тема

  6. #31
    moje li nqkoi da mi nameri analiz na tvorbite na nikola vapcarov kino , i na pro6talno

  7. #32

    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    спорно
    Мнения
    2 299
    Цитирай Първоначално написано от elfinna
    moje li nqkoi da mi nameri analiz na tvorbite na nikola vapcarov kino , i na pro6talno


    Никола Вапцаров, ''Кино''

    Фалш и изкуство в стихтворението на Вапцаров “Кино”

    В лириката си Вапцаров продължава вече познати, устойчиви теми в българската поезия - за бунта срещу социалната неправда, за постигането на обществена справедливост и духовна свобода на индивида. Така той се нарежда сред поети като Ботев. Смирненски, Фурнаджиев, Гео Милев. Но както всеки голям творец, така и Вапцаров превръща познатото, традиционното в наследство с необикновено звучене. Подобно на Ботев, той отразява драматичната напрегнатост на сблъсъка между новото и старото, продължава започнатото от Фурнаджиев и Гео Милее, създавайки поезия, изтъкана от конкретни и сурови делнични образи и съчетаваща мъчителното усещане за делника с романтичната вяра. че "утре животът ще бъде по-хубав от песен/ по-хубав от пролетен ден"- така както това е направил преди него Смириенски.

    Започнал своя суров диалог с епохата, историята и живота, Валцаров не подминава и проблема за смисъла на изкуството, за същността на естетичното. Верен на самия себе си, той категорично отхвърля онова изкуство, което е "Захаросано", предвзето и не пресъздава драмата на човека в ежедневната му борба за хляб. След Пенчо Славейков само Вапцаров посвещава относително тъй много текстове на творчеството, в които изразява своята концепция за неговите същност и функции. Един от тези текстове е стихотворението Кино".

    В центъра е поставен проблемът за най-популярното, най-достъпното изкуство - киното. Макар и сравнително младо, то се развива извънредно интензивно. За време по-кратко от един човешки живот киното се превръща от технически куриоз в могъщо и незаменимо средство за въздействие. Утвърдило се като един от символите на бурния технически напредък през XX век, то ознаменува появата на "най-масоватa, най-достьпна форма на просвещение, която човечеството някога е познавало (Д. Грифит).

    Големите кинорежисьори са убедени, че седмото изкуствo трябва не само да забавлява, но и да обогатява зрителите, да ги кара да "споделят радостите, тъгите и мъката на даден герой от екрана, а това може да стане само когато вижда там отражението на радостите, тъгите и мъките на цялото общество, т.е. Включително и своите собствени" (Бунюел). Истинското кинопроизведение може да бъде "действително хуманно, ако разработва достатъчна дълбоко и конкретно проблемите на всекидневното човешко битие" (Канито Шиндо). Киното трябва да провокира у хората желание да живеят във "взаимно разбирателство и мир" (Куросава).

    Тези разбирания за естетическата и етичната природа на киноизкуството се сблъскват с комерсиализацията, която го превръща в масов пазарен продукт. често лишен от истинска художествена стойност- В този аспект показателни са думите на испанския режисьор Лтаис Бунюел: "Продуцентът чисто и просто се ограничава в това да хвърли на зверовете храната, която те искат от него. Човекът на сделките, нито по-добьр, нито по-лош от останалите свои събратя-тьрвовци, той няма никакви скрупули стига да му се гарантира успех и икономически ефект... Истинският опиум за публиката е конформизмът, и целият гигантски свят на киното е ангажиран в популяризирането на това утешително чувство, прикрито понякога под коварната маска на изкуството".

    Със средствата на поетическото изображение Вапцаров защитава същите идеи - че изкуството трябва да бъде човешко, да пресъздава живота "такъв, какъвто е - тежък, душен, мъчителен" (статията му "Театър и публика"). Поетът работник вярва в силата на социалното изкуство и е непримирим към фалша и бягството от истинските проблеми на времето. Верен на естетическите си позиции, той създава поезия, в която разкрива драмата на обикновения човек. Вапцаровата лирика е своеобразно потвърждение на една мисъл на великия Чаплин, увековечил на екрана образа на малкия човек, на вечния скитник джентълмен, поет и мечтател: "Не беше необходимо да чета книги, за да разбера, че темата на дивота това са борбата и страданието".

    Гневният протестен вик на Вапцаровия лирически герой е насочен срещу онова изкуство, което е не само бягство от реалностите на живота, но със своята посредственост и фалш е и жестока гавра със страданието на хората. Текстът на ''Кино" е изграден от две контрастни части, които разкриват сблъсъка между противоположните представи за изкуството.

    В първата част лирическият Аз "имитира" тематиката на баналния и мелодраматичен филмов разказ и го отрича чрез ироничното снизяване. Героите на филма са "лустросани". Те са красиви, богати ("две луксозни лимузини") и по своето социално положение са твърде чужди на обикновения човек, чиято длан се поти от стисканвто на скромната монета от десет лева ("конника на Крум”). Чуждостта им е маркирана и чрез имената им - Джон и Грета. На този фон се обезсмисля претенцията, че на екрана се пресъздава "Една човешка драма". Всичко във фикционалния свят ма филма е премного парфюмирано, премного съвършено, за да бъде истинско. Дори природата, на чийто фон се разгръща безконфликтната любовна среща, е пределно изрядна - небето "просторно-синьо", "примамлива и мела" тревата и "в дърветата, разбира се - славей". Пасторалното спокойствие на пейзажа няма нищо общо с пейзажа на големия град с "бетонни комини", с въздух, изпълнен с "пара и смрад", в чиито бордеи живее и гине обикновеният човек с отнето право да диша волно и свободно. В такова време, в тази "епоха на дива жестокост" няма място за празни илюзии, за измамни сантиментални увлечения; само миг на заблуда и можеш да "загубиш работните си жилави ръце". Животът е непрестанна борба, която изисква крайно напрежение, за да се оцелее. На идиличната картина, пресъздадена от масовото изкуство, лирическият Аз противопоставя картината на ежедневното тягостно човешко съществуване:
    Стига!
    Къде е тук нашата съдба?
    Къде е драмата?
    Къде съм аз?
    Кажете!?
    Повелителността на изказа, реторичните въпроси, откритото диалогизиране с абстрактния събеседник категорично очертават накипелия протест на Аза, разкриват драматизма на изживяванията му. Както е типично за лириката на Вапцаров, Азьт мисли себе си не като затворена и автономна сьщност, а като част от една човешка общност, в която индивидуалностите се обединяват по силата на общата си социална участ и емоционално-мисловните си реакции спрямо живота. В този смисъл лирическият Аз с право си позволява да говори от името на мнозинството, което с труда, ума и кръвта си създава настоящето и е призвано да гради бъдещето. Тъкмо благодарение на хилядите "неизвестни хора от фабрики и канцеларии", живеещи тежко, скучно, без пориви и надежди, без романтичното обаяние на любовта, е възможно охолството на "размазания" Джон и красивата Грета.

    Контрастното противопоставяне между фалшивия и истинския свят е усилено и чрез рязката промяна на поетическия език. Описвайки повседневната истина за човешкото съществуване, лирическият Аз прибягва към огрубената разговорна реч;

    Гърдите ни са пълни с дим,
    а дробовете ни-с каверни.
    ……………………………..
    И после - сивия живот,
    борба за хляб...
    …………………………….
    и вечер - тясното легло,
    в което неусетно гаснем.
    Убеден, че старото изкуство е овехтяло, а средствата му са твърде изтъркани, той търси нови слова, които изтръгва от "прозата на живота". Прави поезия от простите думи. от "грапавия" език и затова стиховете му са "навъсени и къси". Съзнателното преобръщане на лексиката, пределната конкретност на образите и дори раздвижената графика стиха са начините да се изразят драматизмът и суровостта на времето. Омразата към празните химери, повикът за реалистично и хуманно изкуство-пресъздаващо конфликта между човека и света, разкриващо динамичната, променяща се в резултат на допира със социалното човешка душевност, са основните послания на Вапцаровата творба "Кино".

    Със своите възгледи поетът се нарежда до най-ярките творци и мислители на XX век, които се стремят да утвърдят принципите на правдивото, искреното и стойностното изкуство, което единствено предопределя непреходното духовно присъствие на неговия създател във времето.









    "ПРЕДСМЪРТНО" И "ПРОЩАЛНО" НА ВАПЦАРОВ

    Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка - любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен. Връзката на човека със социума в “Предсмъртно” кара лирическия субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал: “Разстрел и след разстрела - червей...”. Заедно с това този свършек е видян като нещо “толкоз просто и логично...”, докато в територията на личното пространство насищането във въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е сигурно и гарантирано - “когато се наситя да те гледам...”, но дали ще се наситя - не е ясно, не е “просто и логично” - може би и затова е човешко, истинско и по свой начин вечно...
    Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в “Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах. Друг ще ме смени и ...толкоз.” Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време “тук” и “сега”. Смъртта в “Предсмъртно” (е видяна като) визира буквален финал, който обаче метафорично свързва заедността на аза с “народе мой” чрез обичта в символа на “бурята” - промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в основата на интимното живеене в ”Прощално”, където страхът от окончателна раздяла-“оставяне” е доловим в речевия жест “Не ме оставяй, ти отвън - на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност чрез приемането “отсам” вратата-преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти, защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство “отвъд” вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа, втори стих, се родее с чужденец-пътник - “нечакан и далечен гостенин”, т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена, естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им, наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното желание за завръщане през смъртта при “жена ми”, въпреки съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на “Предсмъртно”, като ясно доловимо логично-семантично “дописаният” паратекст заявява праговото екзистенциално себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, “както казват” - “епична”, борба. Според нейната неумолима логика “Какво тук значи някаква си личност!”?!... Някак се обезсмисля индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си, ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността, обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в съня на живия не би могло въображаемо да се “състои”.
    “Прощално” и “Предсмъртно” чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта - осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея. “За теб се изживявам като единствен” - казва единият лирически текст - “а за другите съм заменим” - допълва вторият. Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят.
    "ПРОЩАЛНО"
    Вапцаровият лирически човек обитава времена и пространства, между които границите са заличени - свободното преминаване от "вчера" към "днес", към очакванията на "утрешния ден" се осъществява с убеденост, която е присъща единствено на една космополитна личност, експлицираща опита на миналостта в драматизма на епоха, "препускаща лудо напред". И в това неустоимо движение се съвместява битието на предците, "миришещи на лук и вкиснало", с новото "място за живеене" на техните деца - работещите хора в сегашността-завод - и сигурността за постижимостта на света, в който "ще имаме хлеб тогава, ще имаме хлеб...". Подобно преживяване на действителността като неоспорима възможност предпоставя и множеството предположени ситуации, в които си се представя лирическият Аз - "Ето, да кажем, вий вземете - колко? - пшеничено зърно от моята вяра..." ("Вяра"), "Тогава, когато и аз остарея..." ("Не бойте се, деца"), "Работех пак в завода, а пък то - уж същия завод, машини същи..." ("Сън"). Те са изречени с характерната за Вапцаров реторика, оглеждаща сегашността на постигнатите от лирическия му човек истини в техните "други", но съществуващи едновременно състояния, съмнения, провокации. Защото проверката на ценностите се осъществява винаги в някаква екстремна ситуация на застрашаването им (ограбването на вярата, безхлебието на децата, войната). Истинността на въобразеното е толкова убедителна, че превръща илюзията, хипотезата, мечтата в неотделима част от реалното битие на героя.
    В този контекст и смъртта не се осъзнава като "отвъден свят", а само като още една от възможностите на човека да бъде, да присъства в неспокойствието на живота, продължен от другите, защото всеки "друг" си всъщност "ти" чрез отдадеността, с която си заченал бъдещето ("Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват - това е песен, да, това е песен!" - "Писмо", "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!" - "Борбата е безмилостно жестока..."). В глобалността на "размноженото" битие на Вапцаровия човек обаче едно стихотворение се вмества с уникалността на привидно непривичната за него интимност, с която се изповядва "прощаването" с любимата. Осемте стиха на "Прощално" са съвършени с красотата на пределната простота - в изказването (липсва каквато и да е поетическа претенциозност), в човешките жестове, изразяващи съкровеността на чувствата (съзерцанието на любимия по време на сън, целувката, нетърсеща отговор). Единственото друго стихотворение, назоваващо обичането като тема - "Любовна", полага интимността в условията на нейната невъзможност ("И в тези дни, кажи ми ти,/ когато ни притягат в обръч,/ в сърцето грях ли е, кажи,/ че пазя още кът за обич?"). Съвместяването на "барутната тревога" на военното време с признанието "колко я обичам!" приобщава този текст към познатите поляризации на Вапцаровата експресивност, вместваща екзистенциалното в полето на социалното, което заплашва с разпад емоционалната същност. Подобно внушение имат и "Песен на жената" и "Писмо" (от цикъла "Песни за една страна"), но в тях кризата на интимността е изречена от огледалната на Аз-овата позиция (още едно от предположенията му) - на жената, изплакваща незавръщането на загиналия си любим.
    На първо четене "Прощално" като че ли не е изказване на напористия до агресивност познат субект от повечето текстове на поета, който вярва до болка; бори се с живота, защото го обича; крещи, за да оцелее... Изказани в две класически четиристишни строфи, "последните думи" към любимата не уточняват нито ситуацията на прощаването (раздяла, очаквана смърт?), нито времето на случването му - в какъв момент от живота на изричащия ги, в каква действителност (за разлика например от "Аз вече пушка нарамих/ и на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни." - "На прощаване", Ботев). Творбата излъчва спокойствието на една себенамереност, освободена от тревожността на очакваното потвърждение, защото знае, че ще бъде "за" другия, "със" другия и отвъд физическата близост. Но всъщност само една толкова страстна натура може да обсеби ненатрапчиво, но с категорична настоятелност обичания човек, дори извън пределите на реалността:
    Прощално
    На жена ми
    Понякога ще идвам във съня ти
    като нечакан и далечен гост.
    Не ме оставяй ти отвън на пътя -
    вратата не залоствай.
    Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
    ще вперя поглед в мрака да те видя.
    Когато се наситя да те гледам,
    ще те целуна и ще си отида.










    Заглавието не се оправдава от началото на поетическото изказване: сбогуването има традиционни послания, които обикновено се свързват с "прошката", с молбата за "изчистване" на вероятните грехове към този, с когото се прощаваме Текстът на Вапцаров не търси подобни успокоения за душата на прощаващия се. Нещо повече - неговото последно слово "на жена ми" е по-скоро обещание, което с категоричността на направения избор звучи дори като закана ("Понякога ще идвам във съня ти"). Това решение не търси съгласие, то дори предполага неприетостта от другия, за когото човекът от отвъдното (миналото, смъртта) може да се окаже "нечакан и далечен гост". Допускането на подобна възможност мотивира и последващата молба, чиято императивна форма придава реторичен изказ на заповед ("Не ме оставяй", "не залоствай"). Оказва се, че вместо да търси смиреност и хармонизиране на чувствата в мига на прощаването, Аз-ът провокира любимата с емоции, несъответни на изговорената ситуация. Така и самата ситуация не е ясно назована - липсата на прощални клишета не дава отговор на въпроса, дали героят е още "неразделен" или е вече част от "другия свят", откъдето ще идва "понякога. Отнов границите на времето и пространството са размити, а героят се чувства свободен поради възможността миговете и моментите да се сливат (и пак е "тук, и там - навред" - "Двубой"). Той се чувства като демиург, разполагащ с битието - своето и на другите. Но императивността има и противоположен подтекст - тя е вопъл, породен от страха, че от "любим" може да се превърне в "забравен" ("нечакан" и "далечен", "гост"), че е допустимо да бъде оставен "отвън на пътя", в пространството на неприютеността.
    Внезапно, но типично за поетовото говорене, второто четиристишие рязко сменя отношението на субекта към любимата. Настоятелността се трансформира в приглушена смиреност ("Ще влезна тихо, кротко ще приседна"). Успокоението след "влизането" възвръща на героя характерните реакции на обичащия - съзерцанието в тишината на тъмнината, сам той невидим, ненатрапващ се, неочакващ нищо в замяна на щастието да бъде за миг в едно време и пространство с жената, която (го) е загубил(а). Нефизическото преживяване на любовта се нуждае от "насищане" ("когато се наситя да те гледам" - до следващия път "понякога"), а жестът на мимолетното докосване ("ще те целуна") е истинското "прощаване", обещано в заглавието и потвърдено от последните думи на героя - "ще си отида". Така в рамката на една много обикновена, но всъщност имагинерна в своята въобразеност човешка ситуация (идване - отиване) се изрича по невероятен начин драмата на "недовършената" съпреживяност. В нея има всичко - желание и ревност, съпроводени от страха от възможната загуба; тиха нежност, освободена от претенциите на егоизма; непреодолимо желание за притежание, контролирано от предпазливостта да не нараниш другия, и съзнанието за "край", който винаги може да се окаже врата, чакаща да бъде отворена.
    Релефът на стиховете съответства на естествеността на говоренето - в равномерното наслагване на 11-сричните редове вторият и четвъртият стих сякаш интуитивно се свиват в отговор на душевното пробождане от отдалечаването и евентуалната неприетост ("вратите не залоствай" е само 7 срички и прозвучава като молитвен кратък вик). Така, макар да се вмества в класическата строфична форма, изказването следва динамиката на състоянията на Аз-а, хармонизиращи се във второто четиристишие с постигането на единението му с Нея. Римовата повторителност е непълна - като непълноценността на срещането - и насочва повече към смисловите разговаряния на съзвучните двойки. В първата строфа те са антиномични. "Сънят" се оказва виртуалният образ на дома, в който се надява да бъде допускан прощаващият се, а "пътят" е отвъдността на идването, смъртта, където той не иска да бъде оставен (забравен). "Гостът" (макар нечакан и далечен) обикновено е натоварен със значенията на пратеника, на благославящия и "залостването" на вратите пред него би било отричането му като добро знамение. Този драматизъм се успокоява в римуването на втората строфа, където корелативните краестишни акценти назовават преливащи се едно в друго състояния: "присядането" се разтваря в "гледането" (съзерцанието), "виждането" (прозирането, разбирането) прави възможно и тръгването, "отиването" като вече получило своето насищане преживяване.
    Бъдещето като глаголно време изравнява изказването с бляна, но както и в останалите текстове на Вапцаров той има статут на реалност в битието на човека, за когото вярата е единственият възможен начин за живеене - независимо кога и къде ("И бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!" - "Вяра"). Категоричността на внушенията се поддържа и от ямбическия ритъм, който изглежда "неприложим" в ситуацията на лирически-интимното изповядване на прощалното слово, но именно със своята акцентност той и драматизира, и утвърждава дълбочината на изречените с простота и заразяваща истинност чувства, побиращи се в едничката дума любов. Именно събирателността на любовното чувство - към Живота, Човека, Родината (народа), Нея... - обяснява и разноречивостта на изразяването му в поезята на Вапцаров. И ако финалът на "Борбата е безмилостно жестока..." завещава обичането-бъдене на многоликия, надличностен Аз-Ние в бурята на живеенето-оцеляване с другите като него, то "Прощално" е вътрешната перспектива на неумиращото-обичащото човешко в неговата съкровена уникалност - за някого.

  8. #33
    mnogo ti blagodarq

  9. #34
    Трябва ми есе на тема ''Животът-едно безкрайно любопитство''. Моля помогнете ми !

  10. #35

    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    спорно
    Мнения
    2 299
    Цитирай Първоначално написано от *[...straWberry
    ...*]Трябва ми есе на тема ''Животът-едно безкрайно любопитство''. Моля помогнете ми !
    Животът -едно безкрайно любопитство
    И ТУК

    И това: Патриархалният космос в криво огледало

    (План – конспект за ЛИС)

    1. Уводни думи за автора и неговата творба

    Ивайло Петров е сред изявените български съвременници писатели. Творчеството му е интересно и жанроово разнообразно. То обогатява нашата литература с нови теми и нетрадиционен поглед върху познати проблеми. Ивайло Петров създава различни по жанр творби , но особен интерес представляват произведенията наситени с хумор и автобиографизъм (“Преди да се родя и след това , “Объркани Записки”)
    1.1 Темата за промените в българското село и психологията на българина.
    Една от лщбимите теми в разказите и повестите на Ивайло Петров е свързана с живота и народопсихологията на българина . В това отношение учители на писателя майстори разказвачи като Йордан Йовков и Елин Пелин.
    1.2 Отношението между миналото и съвременността в повестта “Преди да се родя и след това ”
    Популярната повест “Преди да се родя и след това” представя по необичаен начин събития от миналото и настоящето на героя. Показан е в детайли животът на няколко поколения добруджанци.


    2. Теза
    Повествованието в “Преди да се родя и след това “ разкрива преобърнатия , отразен образ на света в съзнанието на героя. “Преобърнатия’’ са времената , хората разместват своето място в хронологията на поколенията , преобърнат е родовия космос . Тревожно е зададен въпросът за оцеляването на националното ни съзнание , след като представите за родови ценности и нравственост са различни във времето . Иронията и пародията се превръщат в основно средство за изразяване на събитията и характеристиката на персонажите , които изглеждат смешни в ироничен хаос на времето и безкрайно тъжни в своята осъзната безпомощност.


    3. Аргументация

    3.1 Ролята на двуделното заглавие. Противопоставят се представите за преди и след.
    Смисълът на това противопоставяне е да се възприеме раждането на новия човек като събитие в живота на рода, както и да се съпоставят битът и моралът нна два свята. С раждането на детето животът на рода се разделя на две : маловажен (преди) и важен (след)

    3.2 Запознанството на читателя с рода и героя
    От първата до тринадесетата част на повестта разказвачът ни запонава с двата рода. Бабите и дядовците се суетят около годежа и сватбата на децата си
    - традиционното битоописание при представянето на външността ,езика и начина на живот на село.
    - Схващането за добродетелност на момчето и на момичето (Чувството за свян помага или пречи на общуването?)
    - Съревнование между двата рода по имотност и по хубост, Създава се усещането за пазарлък при избора на булката.
    4. Колоритните образи на сватовниците – Патладжана и Каракачанката . И двамата са неповторимо сладкодумни , а Каракачанката има запомнящ се вид.
    - Авторовия полед върху лъжата като неизменна част от живота на човека . Двата рода се надлъгват за имотното си състояние, за да “градят авторитета си”. Авторът използва пародията ,за да изрази отношението си към тези “традиции’ в сватосването.
    - Остроумието и чувството за хумор на разказвача (разузнаването и представлението на Каракачанката) . Образите , които представя, са изградени с умиление и любов , с носталгия по отминалото време.Това са хора , надарени с природен интелект и талант да общуват (пословиците и поговорките,с които патладжана уговаря сватовете).
    - Размислите за човешкото достойнство и чест (преговорите между двата рода в пета част).Фаталното разваляне на преговорите: ” ..Ако трябва да сравняваме ползата за човечеството от един годеж и една поема,да речем, ще видим ,че едното е къде къде по-полезно. Човечеството може да живее векове без една поема , но без годеж и брак ще се обрече на самоунищожение ...” Ето защо проваления годеж е най – голям срам, както за рода на момчето , така и за сватовника. Това е събитие,за което ще говори цялото село.
    - Злополучната кражба на момата . Възможност на рода да излезе “с чест” от създалата се ситуация , като открадне момичето. Иронията в представянето на любовното чувство придава ново измерение на традиционните ценности (сцената с разменените булки; моментът , в който момичето безропотно приема новия си дом, доволно от това , че ще живее заможно).
    - Ироничното представяне на сватбения ритуал (образът на селския поп;брачната нощ;авторовият коментар а важносттс нс петела и кокошката). Със своя свеж , остроумен и ироничен поглед върху събитието разказвачът отрича една остаряла традиция в ритуала. В същото време чрез дистанцирания поглед на все още “нероден” човек героят не дава присъди ,а се опитва да вникне във философията на живота , в борбата за надмощие между половете.

    5. Раждането на новия човек (тринадесета част)
    - Подготовката на мъжа и жената за събитието.Разпределянето на ролите . Младият мъж не е готов да поеме новата роля на баща. Общността не му помага да осъзнае бащинството ,защото тя го държи настрана от събитието. То е пазено в тайна. Иронията в ситуацията е ,че мъжът преживява по – емоционално раждането на теленцето , отколкото на детето си . С много хумор героят разказва за “съревнонанието” между него и телето. В този контекст обеснява своя “опак характер” .
    - Фолклорната емблематичност на текста (обесняненията на баба трена за раждането на детето “...ще дойда от някакав горен свят и трябва да кацна на меко,за да не си строша коленете...”; дъждът е знак , че ше му върви леко , а пък появата му с краката напред е повод на бабата да каже: “С краката ще си изкарва хляба!”). Знаците и наричанията съпътстват всички важни събития в живота на българина, и раждането ,и женитбата , и смъртта. Погледът на писателя върху тях е философски , той ги приема като неизбежна част от живота ни, която ни определя като българи . Авторът представя мотива за живота кръговрат , в който събитията се редуват , подобно на сезоните в природата.
    - Родът през погледа на новороденото. От раждането на героя нататък текстът губи точната ориентация във форума . Миналоот и настоящето сменят местата си . Необичаен е сериозният коментар на живота;направен от едно бебе с некоколчасов житейски опит . Героят изгражда хумористичен автопортрет и пародира хората около себе си. Не щади и най-близките.Сякаш между другото се коментира темата за личната и колективната отговорност, за пороците на съвременното общество за неговата бездуховност и скука.
    - Превръщане на човека в личност . Ивайло Петров ясно внушава идеята ,че раждането на човека не значи раждане на личността. Човекът става личност , едва когато изгради свой морал на базата на положителния опит на рода , на самостоятелното мислене и желанието да се самоусъвършенства . Човешкото любопитство към живота е полезно за превръщането на индивида в личност.
    - Определение за живот: ” А какво най-после ще стане с мене ,ще се зъбя ли на живота ,ще му чистя циганското лице или ще подвия опашка и ще стоя мирно пред него?... Едва когато успея да разкажа всички тези истории,ще мога, струва ми се , да заявя съвсем определено,че животът ,това е едно безкрайно човешко любопитство.”



    4.Заключение

    Събитията представени в автобиографичната повест на Ивайло Петров “Преди да се родя и след това “ с чистисърдечен хумор , с открита ирония , представят традиционния бит на българина. Авторът утвърдава идеята,че самопознанието и себезразяването необходимост за всеки човек .Ценното , моралното,красивото в отношенията между хората писателя извежда като непреходни във времето .

  11. #36
    trqbva mi razrabotka na proizvedenieto na peio qvorov ,,ston,,

  12. #37

    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    спорно
    Мнения
    2 299
    Цитирай Първоначално написано от elfinna
    trqbva mi razrabotka na proizvedenieto na peio qvorov ,,ston,,
    Неможах да го намеря...

  13. #38
    ni6to vajnoto 4e se opita blagodarq ti

  14. #39
    оффф... нещо не ми допада това с ''точката'', но се пак ти влагодаря за оказаната помощ

  15. #40
    Трябва ми обяснение на Метафоричния израз "Будна кръчма" ПЛС

  16. #41
    Трябва ми съчинение разсъждение (есе) на 2,3 глава на Немили недраги
    Каж1 и че пАк щ3 заКъSн33ш!ОбяСн1 и ч3 ОsТаwаш S MeN,ЗащОтО Т1 и Аз ТрЯбwА Da S3 ля-ля-ля!!!

  17. #42
    Цитирай Първоначално написано от bebetyy_vip
    Трябва ми обяснение на Метафоричния израз "Будна кръчма" ПЛС
    ми на нас госпожата ни го обясни като място (кръчма) която винаги е оживена и от тук можеш да си напишеш нещо по дълго
    Каж1 и че пАк щ3 заКъSн33ш!ОбяСн1 и ч3 ОsТаwаш S MeN,ЗащОтО Т1 и Аз ТрЯбwА Da S3 ля-ля-ля!!!

  18. #43
    Трябва ми Лист на тема Болка,вяра и гняв в поемата "Септември" . Трябва ми спешно за утре имам класна по бг

  19. #44
    Какъв е историческия факт в поемата „Септември” и как чрез средствата на екзпресионизма е представен в нея?


    За поета и гражданина Гео Милев поемата “Септември” е връх в цялостното му ярко и разностранно творчество, както е и подвиг в неговата обществена биография. Трябва да споменем, че авторът е получил вдъхновение и е отразил едно драматично събитие от нашата нова история – Септемврийското въстание през героично-трагичната 1923 година. И не бива да се прави какъвто и да било опит за отричането на тази вярна констатация, за подмяната й с някакви абстрактни и безсъдържателни “анализи”. Те ще са далеч от сърцевината на поучителните противоречия и конфликти, родени в изпитанията за народа ни между жестоките 1923 – 25 години.
    Гео Милев е изтъкнат пламенен патриот и лирик. През целия си живот той натрупва политически, социални, личностни и професионални прозрения и способности, за да се открие и извърви блестящо пътят от първите му лирически откровения до неповторимата сила на поемата “Септември”. За съжаление, тя попада под ударите на прословутия закон за защита на държавата и чрез неговите постановки беше унищожен в разцвета на младостта си и на творческите си дарования самият Гео Милев.
    Гео Милев създава това произведение на един дъх, като всички проблеми в него произтичат от главния конфликт – борбата на народа с неговите мъчители. Непременно трябва да наблегнем на обстоятелството, че заедно с нагледното представяне на фактите авторът акцентува и върху собственото си убеждение – той защитава правото на въстаналите маси, чието дело нарича “свещено”. Поета споделя убежденията им и узаконява и историческото им решение: “Глас народен – глас божи!”. Тук сме длъжни да свържем революционния устрем роден от “вековната злоба на роба” и то в дебрите на предълга нощна тъмнина, която улеснява геноцида над онеправданите и експлоатираните, директно с векове преследваната цел на борбата, в която жертвите не трябва да проливат кръвта си напразно: “Ще възкресим ний Човека свободен в света!”. Въз основа на демократичния подем и на описаните масови сцени, които са разковничето за проникване в поемата, ние сме принудени да отхвърлим днешните спекулации за “чуждата” намеса в революционните процеси през септември 1923 година, за уж някакво вдъхновяване на борбата отвън, за “коминтерновската” диктатура върху народната воля. Ако всичко това беше вярно, едва ли честния лирик Гео Милев щеше да говори за “хиляди маса народ”. И можеше ли той да приравнява решимостта за въстанието с божествен акт? За него, като българин, като патриот, като гражданин с остър усет за социалната несправедливост, позициите са непримиримо разграничени. В цитираното писмо до ген. Борис Вазов Гео Милев без колебание нарежда “днешната фашистка буржоазия” до коляното на предосвобожденските чорбаджии, които с помощта на поробителите тогава изтребваха народа си, а през 1923 – 25 техните последователи го задушават, избиват, смазват “собственоръчно”.
    И затова в поемата “Септември”, която по съдържание и дух може да се квалифицира едновременно и като лирическа, и като епическа творба, са откроени в естетически, художествен и творчески план наболели за всяко цивилизовано общество проблеми: за народа, за управляващите го, за тяхната взаимна търпимост, за влиянието на Църквата като институция, за демокрацията като социална величина, за Отечеството като съединяваща или разделяща категория.
    Гео Милев успява да съчетае в една литературна композиция как нараства напрежението като последица от започващия класов двубой. Дошъл е часът и робите “на черния труд с безглаголно търпение” да издигнат решителния зов и да потърсят за себе си, въпреки смъртната заплаха, примамливата “вечна пролет на живия блян”. Събрани са в едно “хиляди воли – воля за светъл живот”. Сърцето на всеки въстаник е огнено. Устремът напред и нагоре на тези “хиляди” борци развява “червени знамена”, които плющят “високо, широко”. Готовността за битка до победа е “на бурята яростен плод”. Гео Милев е пресътворил с пламенността на таланта си епичните събития и герои, както и безмилостния удар на погрома. Някъде изказа е бравурен, патосът е извисен до краен предел. Повторенията, натрупванията, изблиците, сравненията, градациите – всичко води до космическите мащаби на възторга и на поражението. Ритъмът на лирическия “разказ” е диктуван от приливите и отливите на изпитанията. Поетът не героизира въстанието, а го величае като перспектива към социална справедливост. Също така не естетизира “този ужас без слава”. Без да е обективно, вяло, унило представено, героичното народно бунтуване също така не е послужило на твореца и за дистанцирано любуване на изтънчените му сетива. Поемата “Септември” е съдба и за нас – читателите, и за него – автора й. В нея е запечатан повратен момент в новата българска история. Текат “кървави води”. Мирише на “живо месо”. Прикована е на позорния стълб грубата сила на убийците и те не простиха на Гео Милев. Ала написаното не може да изчезне безследно.

    Дано свърши работа на някой, както свърши работа и на мен

  20. #45
    Мерси много за усилията добавих още няколко изречения и стана перфектно

  21. #46
    някои може ли да ми намери някои супер подробен саит за кучета немски овчарки от раждането на едно куче до краят му плис много ми трябва ще съм ви много благодарна

  22. #47

    Регистриран на
    Dec 2007
    Град
    Стара Загора
    Мнения
    6
    Хора утре ше прая класна по литература и ми трябва трансформиращ преразказ на пета глава от "Немили-Недраги" от името на Бръчков..Хич не съм по тия трансформиращи преразкази Помогнете възможно най-скоро ПЛС !!

  23. #48
    Аватара на Djudista
    Регистриран на
    Oct 2007
    Град
    Plovdiv
    Мнения
    112
    Спешно ми трябва за понеделник есе на тема:

    Ако бях скулптор какъв паметник щях да издигна на героите от шеста песен на Илиада.

    Общи точки:
    1.Кои са гееройте в моя паметник?
    2.Как ги виждам?
    3.От какъв материал е направен моя паметник?
    4.Какво изразяват лицата на геройте?
    5.Цвят на материала от които е изграден паметника.

    спешно за понеделник ако някои знае нещо или може да помогне или напише нека го направи !!!

    благодаря предварително!

  24. #49
    на мен ми трябва есе или презентация на тема ''не на насилието,агресията и наркотиците''
    ...БъДеТе Себе Си, ЗаЩотО ВсичКо, кОеТО се ПовТаря ГуБи СвОя ЧаР...

  25. #50
    pls nqkoi moje li da mi nameri razrabotka na proizvedenieto Shibil plis mnogo mi trqbva

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си