Този разказ е много личен, но реших да го пусна,за да чуя мнението Ви.Моля прочетете и Хвърчилото.Така по-добре ще разберете това,което мисля.

РАК
Ракът е болест, от която никой не е застрахован.Ракът се появява най-неочаквано в живота ти и го съсипва.Ракът хвaща живота ти и го стъпква, без да се замисля какво ти причинява.Смачква го точно както човешкият крак смазва току що пораснало цвете.Ракът е болестта, от която изтръпвам.Защото почти винаги спасение няма...
Той разпръсква всичко в душата ти.Остава само надеждата и проблясъка в очите ти, докато и той се изгуби...Накрая осъзнаваш всичко това, което никога не си можел да разбереш.След това влизаш в друго измерение, докато от теб остана само тялото ти, по-леко с 21 грама.След това се луташ, луташ и търсиш тъмния коридор на живота , но не го намираш.Чувстваш се добре, леко ти е, тъй като тежиш едва 21 грама.Запазила се е
единствено душата ти....
Ракът погуби баща ми.Смъртта му или по-скоро ракът, който го уби ми подейства като второ раждане.Защото всички събития, които ми се случват и ще ми се случват са в следствие от заболяването му.Аз нямаше да бъда това, което съм, ако не беше се разболял.Нямаше да съм толкова силна, да имам такъв хъс и стремежи.Нямаше да съм надминала другите, които не са преживели същото.Нямаше да искам да живея и да се боря толкова много.Нямаше да пиша това.Познавам последния, безпомощен блясък в очите на болния.Знам как надеждата бавно отлита от душата им.Знам как душата отлита от тялото им.Знам как ракът отнема живота на болния и отравя живота на околните.Трагично е да гледаш как един човек, все още не изживал живота си, ден след ден отмива желанието и възможността си да живее.Да гледаш как си отива.Да гледаш човек,на който така му се живее, повален от една проклета болест.Болест, която убива.
Ден след ден баща ми си заминаваше, стоеейки на къщичката ни от чадъри и найлони в двора ни,която кръстихме Мечтание.Мечтание за живот.
За горе ред няма.За рака подбор също няма