Снощи плаках...

Снощ плаках все едно ми е за първи път.
Печална маска от лъжовен смях
смъкнах от лицето си, покрито с кръв.
Сълза подир сълза в океан от мисли сливах.
Но не, презрени робе, наричащ себе си душа,
ти още си от мен обсебен, погълнат от плътта.
Потръпвай, мрази ме, ако искаш,
това сме ти и аз, включени във дяволска игра.
Не чувам, ти ли се опитваш да притискаш
чувствата на моята съдба?
Не видя ли днес счупената лапа на оная кучка,
не чу ли аз да казвам “иде смъртник”;
или може би пропусна тази случка,
както пропускаш и случаен пътник.
Но ти не си виновен, та ти си просто аз.
Нима мога да виня съня си
за идващия посред зима мраз?
Гори си самотата, погълнала ни двамата в едно.
Помниш ли кога се смяхме за последно
или втренчвахме се в спомен от света,
който така и не открихме в потока суета.
Сега сме пак един до друг,
чашата ти празна ли е?
Моля те, не ме погребвай, когато стана труп.
Искаш ли от алено-червеното питие?
Усещаш ли въртенето във кръг
или е само пак илюзия на празен ум.
Робе, окачи сърцето ми на прът,
когато спра да се наричам “съм”.
Но до тогава има още време,
виж, луната все така блести,
една съдба на кучка под масата ни дреме,
главата й от коляното си не мести.
Напразно спорим, победителят ще бъда аз,
но само ако ти не ме убиеш
със вечните си вопли за доброто в нас.
Остави ме, не виждаш ли, ще ме затриеш?
Извинявай, тонът ми май беше груб,
но ме е страх, не искам да съм камък в куп.
Ние двамата не сме, нали, проклели ангелите на небето?
Все още мъкнем тръни за венец на Господ.
А спомняш ли си лунната пътека на морето?
Или пясъчната кула, срутила се с грохот?
Последният камбанен звън- идва утро.
Последни мисли за сърце последно.
Не ме е страх, но и не искам да погледна към смъртта си бодро.
Нощта обичам, нищо, че навън е непрогледно.
Дванайсти удар- сбогом, робе мой.
Обичай ме, когато пееш в рая.