ЯВОРОВ: “Стихотворения (1901) до “Антология” – рефлексията на модерното съзнание спрямо традицията
В "Стихотворения" (1901), "Стихотворения" (1904) и цикъла "Антология" от "Подир сенките на облаците" (1910) Яворов включва устойчиво ядро от повтарящи се творби. Не особено внимателният прочит, още повече ако не е обременен с исторически хоризонти, н
В "С
ихотворения" (1901), "Стихотворения" (1904) и цикъла "Антология" от "Подир сенките на облаците" (1910) Яворов включва устойчиво ядро от повтарящи се творби. Не особено внимателният прочит, още повече ако не е обременен с исторически хоризонти, не би съзрял нищо повече от варианти на една и съща книга. Да се забележи обаче, че става дума за отделни книги, значи отново да не се каже почти нищо, ако не се уточни, че това са различни образи на книги, легитимиращи различни лица на поета. Как от текстовото ядро на една книга Яворов разклонява три концепции? Как моделира собствения си образ на автор и как той е изговорен в променящи се критически модалности? Отговорите на тези и подобни въпроси ще бъдат използвани като аргументация на основанието да се разпознаят в "Антология" утаени и вторично преработени устойчиви тематизми, образни ядра, лирически сюжети на националната словесна традиция - т.е. да бъде прочетен този цикъл като поетическа рефлексия на модерното съзнание спрямо традицията.
Текстовете на авторите от "Мисъл" са в особени отношения помежду си. Всяка творба на един от тях дава повод на останалите за коментар, рефлексия, оценка, изразени в предговори, статии, рецензии, писма. Точно тези съпътстващи текстове, сьздават около дадена книга на автор от кръга особено смислово поле, насочващо възприемането й, прогласяващо норми на художественото, които често отекват в ушите на съвременниците им като аристократична плесница спрямо плебейски вкус. Те моделират определен образ на автора, като задават хоризонти на възможното му разбиране, както и предели на допустимото му неразбиране. Охраняват смисловата зона, отвъд която той би бил друг. Обичайна процедура е изтръгването на автора от неговото време и полагането му в литературното бъдеще, в което той ще бъде четен според новите, прокламирани от кръга принципи на естетическото. Тази практика на културно съграждане на авторови образи се прилага спрямо всеки от "Мисъл", но при Яворов е най-проявен търсеният от модерното съзнание ефект на скандал, прогласеният разрив с традицията, съзнателно редуцирана до баналното и профанното. Литературната личност Яворов е пример за това как критиката съгражда авторовия образ не само чрез смяна на интерпретационните акценти, но и чрез своеобразна критическа модалност на изпреварване - даване на смисъл в аванс, осветяване и подчертаване на зони, които все още са в полусянка, неизявени, но които по-късно ще очертаят нов литературен силует на поета.
Първите критически рецензии за първата поетическа книга на Яворов не предвещават резкия обрат в четенето на същите стихове след три години. Без да подозират литературното явление Яворов, те полагат "Стихотворения" (1901) в полето на каноничното разбиране. В тези оценки поезията на Яворов е редуцирана до социална рефлексия. Още съобщението за неизлязлата от печат книга задейства определена критическа риторика. В."България" съобщава в хрониката си от 4 септ.1901 г.: "Учим се, че издателската фирма Ст. Георгиев във Варна е турила под печат първо сборниче от стихотворенията на тъй скоро обикнатия от нашата младеж поет П.К.Яворов. Силното чувство на обществена тъга, която подавя пак от ред години българската душа, прави от тоя ни поет заслужено любимец на всичко чисто и идеално у нас." Езиковата машина, произвеждаща определен образ на автора е задействана. Следват оценки в същия дух: "естествени песни, изпълнени с теглото и мъките на работния народ" (Ст.Минчев, сп."Общо дело",г.П,бр.7).
Не пропуща фразата "народ-мъченик" и рецензентът в "Наш живот". Зад инициалите А.С. авторът, вероятно самият Антон Страшимиров, определя стиховете на Яворов като "висока т ъ г а", събрана в съвършенство. "Неопитният четец направо би ги счел за надъхани от крайната левица в литературата ни. Полето вече не ще се дели, ако разбира се, няма у критиците вироглавия каприз нарочно да го делят." - продължава А.С. И се оказва прав, поне що се отнася до споделеното единодушие на критиката за първата Яворова книга. Реакцията на "Мисъл" е сходна: "Поезията на г-н Яворов е твърде тясно свързана с нашия всекидневен личен и обществен живот. Тя е поезия в същинския смисъл р е а л н а." (Б.А., сп."Мисъл", 1901, кн.9) Благосклонният си отзив вече е дал и Вазов, според когото в "Арменци" "диша дълбока скръб за нещастния народ-мъченик". Доаенът хвали Яворов за "непогрешимата му амфибрахия" и отсъжда: "Бърка само многословието и повторението." (сп."Българска сбирка", кн.5)
Кръстев и Славейков мълчат и сякаш изчакват в споделения от читатели и критика възторг да се очертае образа на Яворов като поет на социалната тъга. Едва след година се оказва, че: "Съчувствието, с което се посрещнаха "Стихотворенията" на младия поет, беше за нас съвършено понятно, макар сами ний да не го споделяхме ни в тая степен, ни в тая форма." В "Мисъл", където се появяват, тези изненадващи най-малко с неочакваността си думи, те се пресрещат с думи на Яворов - в същата кн.9 на списанието е публикувано стихотворението му "Не дирих радости в живота". Наченат е един диалог, който ще продължи през годините, и в който разменените оценки, рецензии, писма са само видимостта на сложни и превратни отношения.
Рецензията, подписана с Миролюбов, сякаш е подменила не само името на автора си - д-р Кръстев, но и образа на поета. Тук вече става дума за "доведена до съвършенството на една декадентска литература форма, но и за "теснота на хоризонта". Кръстев е заявил похват на критическото си писане - да назовава отсъстващото, все още непроявеното у автора, така че да моделира в желана посока неговия образ. (сп. "Мисъл", г.ХII,1902, кн.9)
Усилията на Кръстев да създаде друга литературна идентичност на Яворов са продължени от Славейков. За целта е потребна уж същата, но друга книга.
Върху лицето на вече разпознатия от критика и читатели в определен план Яворов трябва да се прояснят чертите на съвършено друга литературна личност. Така се появява "Стихотворения" от П. К. Яворов. С предговор от П.Славейков, издание на Олчевата книжарница, С., 1904. Това не е второ издание на "Стихотворения" (1901), а книга. Предговорът е станал част от заглавието, от самата нея. Нито един от рецензентите й не пропуща да го посочи, както и не крие, че в по-голяма степен е провокиран от предисловието, а не от стиховете. Още по-точно, по техните думи - от разминаването помежду им: "Предговорът на П. Славейков е оскърбление за стихотворенията на П.К.Яворов." (сп."Ново време", г.VIII, кн.4) "Не е ли това една караница между "предисловие" и "стихотворения"? - пита дописникът на "Вечерна поща"", (г. XIV, бр. 877). Д. Кьорчев нарича предговора "нелишен от мисли памфлет" (сп."0бщо дело", г.V, кн.З), а рецензентът на "Ново време" го определя като "надут, високомерен, достигащ до цинизъм" (цит.рец.).
"Преди читателят да има удоволствието да поизпита душевна наслада от хубавия стих на поета, ще трябва да попита - позволена ли му е тая чест от предговора на стихотворната сбирка." - иронизира под псевдоним възмутен критик (сп."Общо дело", г.IV, кн.5).
Всъщност възмущението е всеобщо. Скандалът е налице. Очакван и грижливо подготвян от "Мисъл", той е превърнат в част от културната политика на кръга. Във всички тези рецензии (далеч по-многобройни, отколкото за първата Яворова сбирка) обидата от предговора избухва в отказ да се приеме друг образ на поета. Четенето на Яворовите стихотворения в различна перспектива, подменените акценти в лириката му се възприемат като посегателство. Отново се превърта познатата фразеология за "певеца на народа".
Литературната система се оказва твърде консервативна по отношение на решимостта си да охранява определени канонизирали се представи, но и достатъчно лабилна, за да бъдат те оспорени от различно критическо изговаряне. Това е постигнало предисловието на Славейков. Иронично Славейков перифразира оценките на критиката за "Стихотворения" (1901) и сякаш гръмогласно се изсмива: "поврага с тях, те казват същото горе долу със същите думи". Това същото е: "Социалната тъга - оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии. С гръмогласната си реторика, с невъздържания си език, още повече с тезата си, че: "популяризацията на изкуството", "демократизирането му" - "то е неговото унижение", Славейков оскандалява образа на Яворов като социален поет, закрепен в съзнанието на читатели и критика. Снизходително уточнява, че става дума за "преходно нещо", "последно ехо от преживени младежки увлечения". В текстовата стратегия на манифест на нова естетика Славейков подменя аргументите си с острота на тона и безпардонност на езика. Но в перспективата на тази непопулярна естетика очертава образа на един друг Яворов - поет на "декадентски изисканата форма", автор "на цял ред малки стихотворения, в които под булото на символа са изразени лични настроения".
Веднага "Мисъл" подема идеята за новото поетическо лице на Яворов. А. Протич търси генеалогията на модерното съзнание в развоя на литературната личност Яворов, в която се срещат "мощен индивидуален дух" и "символизиране на природата, в което поетът се обезличава и изчезва съвършено". "Именно този индивидуализъм трябва да се счита за край на стара и същевременно за начало на нова фаза в развитието на младия поет" - обявява Протич ("П.К.Яворов. Характеристика", сп."Мисъл",г.XIV,1904, кн.6).
В кн.8 от същата година на същото издание Б.Ангелов поставя въпроса за това как самият Яворов разпознава себе си: "Другаде той повече познава себе си, отколкото във всички ония произведения, които създадоха славата му и които го представиха пред нашия тесен свят под фигурата на поет на робската тъга. Под този вид той не се познава...". "Такъв ли е г-н Яворов?" - пита Б.Ангелов. Но ако днешният читател на тогавашни рецензии се сети, че Б.А. е автор и на критическа оценка за "Стихотворения" (1901), би си спомнил, че в нея той като да знае кой е Яворов. Възможно ли е да го е забравил през тези три години, докато излезе книгата с предговора на Славейков, дал нова посока на четенето на Яворов. В това време самият Яворов почти не пише стихове, увлечен в македонското дело. И така - какъв е Яворов? Въпросът сякаш застава пред всички. Славейков пръв е подсказал отговора: "Поезията на Яворов е тайна." "В нея - продължава в същия дух Б.Ангелов - той изнася загадката на своята безотрадна съдба." "З а г а д к а" нарича Яворовата поезия и Протич. "Яворов е една психологическа енигма за литературния историк." - ще напише по-късно и Д-р Кръстев. В споровете си относно Яворов критиката най-после като че се е споразумяла за едно - невъзможността си да го разгадае. Двадесет години след смъртта на поета в предговора на изданието на Яворовите стихове от 1934 г. Вл. Василев повтаря: "Яворов ни постави пред много з а г а д к и". Отминалото време е заплело нови въпроси с неразгадани стари отговори.
И все пак - кой е Яворов? Според различното критическо изговаряне на образа му - поет на социалната тъга в "Стихотворения" (1901) или "мощен индивидуален дух" в същите творби в изданието км от 1904 година. В статия от 1905 г. Д. Кьорчев е още по-краен, когато определя психологическите хоризонти на Яворовата поезия: "Навсякъде скръб, безволие, отчаяние и мистицизъм" - "несъмнено модерно творчество" ("Индивидуализмът в нашата литература", сп."06що дело", г.V, кн.З). Защо подобни наблюдения? Все още предстои издаването на "Безсъници", а циклите, които Яворов ще включи в тази книга, са публикувани предимно в "Мисъл" през 1906 година. Статията на Кьорчев е писана година по-рано.
Преди появата на "Безсъници", сбирката която ще легитимира Яворов каго модерен поет, новият му образ с вече създаден - чрез стиховете му, публикувани в периодични издания, но не в по-малка степен от промененото му критическо артикулиране. Предговорът на Славейков е постигнал желаното - изтръгнал е Яворов от една смислова среда на разбиране и изговаряне и го е положил в друга.
През 1906 г. излизат и другите два манифеста иа кръга -"Млади и стари" на Кръстев и "Българската поезия. Преди и сега" (сп. "Мисъл", г. XVI, 1906. кн.2, 6-7). След обявения от "Мисъл" разрив между традиционно и модерно критическите полемики около новия Яворов образ по същество са дебат за същността на българската литература, оказала се в критична точка на своята идентичност. Те са аргументи "за" и "против" тази нова идентичност, прогласена от "Мисъл". По същото време Вазов, така благосклонен преди към Яворов, вече го уличава, че е затънал в "тинята на декаденщината" и сърдито наставлява: "Де, джанъм, не се втелявайте! Имайте почит към читателите си. Или вие пишете за обитателите на лудницата?" г.ХII,бр.1981).
"Подир сенките на облаците" излиза през 1910 г., когато отдавна вече Яворов е разпознат литературен силует на модерен поет. Тук обаче той упорито се връща към едно основно ядро от творби, познати от "Стихотворения" (1901) и (1904), които включва в цикъла "Антология". Защо му е било потребно това припомняне на ранни социални творби? Дали е носталгия по младостта? Или може би своеобразен копнеж по цялост? Яворов отново ни е изправил пред една от загадките на своята литературна личност.
Пътят до отговорите на тези въпроси може да бъде изминат, като се следват процедурите на текстологичния и интертекстуалния анализ. Класическа в това отношение е защитата на д-р Кръстев за "Стихотворения" (1904) като нова книга на основата на редакторските промени, които Яворов прави. Кръстев ги определя като "образец на великолепно стилизиране" (Периодическо списание на българското книжовно дружество в София, г.XVII, 1905.1-2 связка). Работата на Яворов над собственото му писмо, следите на поправки и зачерквания в него, диктуваните последни промени в "Подир сенките на облаците" (1914,. когато поради слепотата препъването в думите е особено болезнено - редактирането в тази поезия е подобно на мъчително шлифоване, на преработване на езика. То е показателно за езиковата стратегия на "Мисъл", за концепцията им за обработена, затруднена, стилизувана поетическа реч. При Яворов тя крие следите на многократна преработка в изящество, което за него сякаш никога не е окончателно. Вьпреки че поезията му е изкушение за текстолога, проследяването на поправките дума за дума, стих за стих, строфа за строфа не винаги дава възможност да се наблюдава функционалността на промяната. Още повече, че често Яворов се връща към ранна редакция. По-скоро наблюденията над редакторската работа дават аргументи за езиковата стратегия на поезията му в духа на естетиката на Мисъл". Показателни в това отношение са обясненията му пред М. Арнаудов: "То е езика на улицата, съвсем банално" и "Аз съм длъжен да го кажа иначе". А защо да не видим в непрекъснатото редактиране, сякаш пораждащото отново и отново потребност от самото себе си, и аргумент за своеобразна философия на поетическия език у Яворов, разбиран като отблясък на божественото начало, като сянка" и "огледало", непрекъснато бягащо отражение, което поетът упорито трябва да следва, осъден да гони непостижимото му съвършенство.
Поетическата стратегия на вторично обработения, стилизиран до изящество език, у Яворов се проявява и като вторично утаяване в поезията му на популярни образни, фразови, стихови единства. Това са своеобразни езиково и смислово "обши места", присъщи за поетическата риторика на голяма част от неговите съвременници. В това отношение още съвременната на Яворов критика е посочила всички аналогии - на заглавия теми, стихови и образни препратки между негови творби и на Ив. Кирилов, Влайков, Страшимиров, Елин Пелин, Ц.Церковски Ст.Чилингиров, Хр. Силянов. Единодушни са всички и че Яворов е "приемник" на Ботев. Аналогиите са посочени, а когато дойде ред на обясненията, те са в посока на "нов живот на същите копнения на душата" и дори на "бляскава инкарнация" на духа на Ботев, по думите на Кръстев в реквиемно-митологизиращата му книга за кръга от 1917 г.
Днешният читател на Яворов вече не може да го изтръгне от тези исторически положени върху образа му хоризонти на разбиране. Разпозната е интертекстуалната природа на основното ядро от творби, вкдючени в "Стихотворения" (1901), (1904) и цикъла "Антология". Разчетени са интуитивно долавяните следи на Ботевото слово и чуждите гласове в лириката на Яворов (анализите на Н.Георгиев, наблюденията на М.Неделчев). При това сложно движение към преработване, стилизиране, което в Яворовата поезия се осъществява като търсена вторичност т.нар. социални творби на Яворов е позволено да бъдат четени в първичността на тематика и в собствено социален единствено от първите рецензенти на първата му книга, са всъщност социални стилизации по аналогия с фолклорните стилизации на Славейков и на самия Яворов в "Хайдушки песни". /.../
Текстовете на авторите от "Мисъл" са в особени отношения помежду си. Всяка творба на един от тях дава повод на останалите за коментар, рефлексия, оценка, изразени в предговори, статии, рецензии, писма. Точно тези съпътстващи текстове, сьздават около дадена книга на автор от кръга особено смислово поле, насочващо възприемането й, прогласяващо норми на художественото, които често отекват в ушите на съвременниците им като аристократична плесница спрямо плебейски вкус. Те моделират определен образ на автора, като задават хоризонти на възможното му разбиране, както и предели на допустимото му неразбиране. Охраняват смисловата зона, отвъд която той би бил друг. Обичайна процедура е изтръгването на автора от неговото време и полагането му в литературното бъдеще, в което той ще бъде четен според новите, прокламирани от кръга принципи на естетическото. Тази практика на културно съграждане на авторови образи се прилага спрямо всеки от "Мисъл", но при Яворов е най-проявен търсеният от модерното съзнание ефект на скандал, прогласеният разрив с традицията, съзнателно редуцирана до баналното и профанното. Литературната личност Яворов е пример за това как критиката съгражда авторовия образ не само чрез смяна на интерпретационните акценти, но и чрез своеобразна критическа модалност на изпреварване - даване на смисъл в аванс, осветяване и подчертаване на зони, които все още са в полусянка, неизявени, но които по-късно ще очертаят нов литературен силует на поета.
Първите критически рецензии за първата поетическа книга на Яворов не предвещават резкия обрат в четенето на същите стихове след три години. Без да подозират литературното явление Яворов, те полагат "Стихотворения" (1901) в полето на каноничното разбиране. В тези оценки поезията на Яворов е редуцирана до социална рефлексия. Още съобщението за неизлязлата от печат книга задейства определена критическа риторика. В."България" съобщава в хрониката си от 4 септ.1901 г.: "Учим се, че издателската фирма Ст. Георгиев във Варна е турила под печат първо сборниче от стихотворенията на тъй скоро обикнатия от нашата младеж поет П.К.Яворов. Силното чувство на обществена тъга, която подавя пак от ред години българската душа, прави от тоя ни поет заслужено любимец на всичко чисто и идеално у нас." Езиковата машина, произвеждаща определен образ на автора е задействана. Следват оценки в същия дух: "естествени песни, изпълнени с теглото и мъките на работния народ" (Ст.Минчев, сп."Общо дело",г.П,бр.7).
Не пропуща фразата "народ-мъченик" и рецензентът в "Наш живот". Зад инициалите А.С. авторът, вероятно самият Антон Страшимиров, определя стиховете на Яворов като "висока т ъ г а", събрана в съвършенство. "Неопитният четец направо би ги счел за надъхани от крайната левица в литературата ни. Полето вече не ще се дели, ако разбира се, няма у критиците вироглавия каприз нарочно да го делят." - продължава А.С. И се оказва прав, поне що се отнася до споделеното единодушие на критиката за първата Яворова книга. Реакцията на "Мисъл" е сходна: "Поезията на г-н Яворов е твърде тясно свързана с нашия всекидневен личен и обществен живот. Тя е поезия в същинския смисъл р е а л н а." (Б.А., сп."Мисъл", 1901, кн.9) Благосклонният си отзив вече е дал и Вазов, според когото в "Арменци" "диша дълбока скръб за нещастния народ-мъченик". Доаенът хвали Яворов за "непогрешимата му амфибрахия" и отсъжда: "Бърка само многословието и повторението." (сп."Българска сбирка", кн.5)
Кръстев и Славейков мълчат и сякаш изчакват в споделения от читатели и критика възторг да се очертае образа на Яворов като поет на социалната тъга. Едва след година се оказва, че: "Съчувствието, с което се посрещнаха "Стихотворенията" на младия поет, беше за нас съвършено понятно, макар сами ний да не го споделяхме ни в тая степен, ни в тая форма." В "Мисъл", където се появяват, тези изненадващи най-малко с неочакваността си думи, те се пресрещат с думи на Яворов - в същата кн.9 на списанието е публикувано стихотворението му "Не дирих радости в живота". Наченат е един диалог, който ще продължи през годините, и в който разменените оценки, рецензии, писма са само видимостта на сложни и превратни отношения.
Рецензията, подписана с Миролюбов, сякаш е подменила не само името на автора си - д-р Кръстев, но и образа на поета. Тук вече става дума за "доведена до съвършенството на една декадентска литература форма, но и за "теснота на хоризонта". Кръстев е заявил похват на критическото си писане - да назовава отсъстващото, все още непроявеното у автора, така че да моделира в желана посока неговия образ. (сп. "Мисъл", г.ХII,1902, кн.9)
Усилията на Кръстев да създаде друга литературна идентичност на Яворов са продължени от Славейков. За целта е потребна уж същата, но друга книга.
Върху лицето на вече разпознатия от критика и читатели в определен план Яворов трябва да се прояснят чертите на съвършено друга литературна личност. Така се появява "Стихотворения" от П. К. Яворов. С предговор от П.Славейков, издание на Олчевата книжарница, С., 1904. Това не е второ издание на "Стихотворения" (1901), а книга. Предговорът е станал част от заглавието, от самата нея. Нито един от рецензентите й не пропуща да го посочи, както и не крие, че в по-голяма степен е провокиран от предисловието, а не от стиховете. Още по-точно, по техните думи - от разминаването помежду им: "Предговорът на П. Славейков е оскърбление за стихотворенията на П.К.Яворов." (сп."Ново време", г.VIII, кн.4) "Не е ли това една караница между "предисловие" и "стихотворения"? - пита дописникът на "Вечерна поща"", (г. XIV, бр. 877). Д. Кьорчев нарича предговора "нелишен от мисли памфлет" (сп."0бщо дело", г.V, кн.З), а рецензентът на "Ново време" го определя като "надут, високомерен, достигащ до цинизъм" (цит.рец.).
"Преди читателят да има удоволствието да поизпита душевна наслада от хубавия стих на поета, ще трябва да попита - позволена ли му е тая чест от предговора на стихотворната сбирка." - иронизира под псевдоним възмутен критик (сп."Общо дело", г.IV, кн.5).
Всъщност възмущението е всеобщо. Скандалът е налице. Очакван и грижливо подготвян от "Мисъл", той е превърнат в част от културната политика на кръга. Във всички тези рецензии (далеч по-многобройни, отколкото за първата Яворова сбирка) обидата от предговора избухва в отказ да се приеме друг образ на поета. Четенето на Яворовите стихотворения в различна перспектива, подменените акценти в лириката му се възприемат като посегателство. Отново се превърта познатата фразеология за "певеца на народа".
Литературната система се оказва твърде консервативна по отношение на решимостта си да охранява определени канонизирали се представи, но и достатъчно лабилна, за да бъдат те оспорени от различно критическо изговаряне. Това е постигнало предисловието на Славейков. Иронично Славейков перифразира оценките на критиката за "Стихотворения" (1901) и сякаш гръмогласно се изсмива: "поврага с тях, те казват същото горе долу със същите думи". Това същото е: "Социалната тъга - оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии. С гръмогласната си реторика, с невъздържания си език, още повече с тезата си, че: "популяризацията на изкуството", "демократизирането му" - "то е неговото унижение", Славейков оскандалява образа на Яворов като социален поет, закрепен в съзнанието на читатели и критика. Снизходително уточнява, че става дума за "преходно нещо", "последно ехо от преживени младежки увлечения". В текстовата стратегия на манифест на нова естетика Славейков подменя аргументите си с острота на тона и безпардонност на езика. Но в перспективата на тази непопулярна естетика очертава образа на един друг Яворов - поет на "декадентски изисканата форма", автор "на цял ред малки стихотворения, в които под булото на символа са изразени лични настроения".
Веднага "Мисъл" подема идеята за новото поетическо лице на Яворов. А. Протич търси генеалогията на модерното съзнание в развоя на литературната личност Яворов, в която се срещат "мощен индивидуален дух" и "символизиране на природата, в което поетът се обезличава и изчезва съвършено". "Именно този индивидуализъм трябва да се счита за край на стара и същевременно за начало на нова фаза в развитието на младия поет" - обявява Протич ("П.К.Яворов. Характеристика", сп."Мисъл",г.XIV,1904, кн.6).
В кн.8 от същата година на същото издание Б.Ангелов поставя въпроса за това как самият Яворов разпознава себе си: "Другаде той повече познава себе си, отколкото във всички ония произведения, които създадоха славата му и които го представиха пред нашия тесен свят под фигурата на поет на робската тъга. Под този вид той не се познава...". "Такъв ли е г-н Яворов?" - пита Б.Ангелов. Но ако днешният читател на тогавашни рецензии се сети, че Б.А. е автор и на критическа оценка за "Стихотворения" (1901), би си спомнил, че в нея той като да знае кой е Яворов. Възможно ли е да го е забравил през тези три години, докато излезе книгата с предговора на Славейков, дал нова посока на четенето на Яворов. В това време самият Яворов почти не пише стихове, увлечен в македонското дело. И така - какъв е Яворов? Въпросът сякаш застава пред всички. Славейков пръв е подсказал отговора: "Поезията на Яворов е тайна." "В нея - продължава в същия дух Б.Ангелов - той изнася загадката на своята безотрадна съдба." "З а г а д к а" нарича Яворовата поезия и Протич. "Яворов е една психологическа енигма за литературния историк." - ще напише по-късно и Д-р Кръстев. В споровете си относно Яворов критиката най-после като че се е споразумяла за едно - невъзможността си да го разгадае. Двадесет години след смъртта на поета в предговора на изданието на Яворовите стихове от 1934 г. Вл. Василев повтаря: "Яворов ни постави пред много з а г а д к и". Отминалото време е заплело нови въпроси с неразгадани стари отговори.
И все пак - кой е Яворов? Според различното критическо изговаряне на образа му - поет на социалната тъга в "Стихотворения" (1901) или "мощен индивидуален дух" в същите творби в изданието км от 1904 година. В статия от 1905 г. Д. Кьорчев е още по-краен, когато определя психологическите хоризонти на Яворовата поезия: "Навсякъде скръб, безволие, отчаяние и мистицизъм" - "несъмнено модерно творчество" ("Индивидуализмът в нашата литература", сп."06що дело", г.V, кн.З). Защо подобни наблюдения? Все още предстои издаването на "Безсъници", а циклите, които Яворов ще включи в тази книга, са публикувани предимно в "Мисъл" през 1906 година. Статията на Кьорчев е писана година по-рано.
Преди появата на "Безсъници", сбирката която ще легитимира Яворов каго модерен поет, новият му образ с вече създаден - чрез стиховете му, публикувани в периодични издания, но не в по-малка степен от промененото му критическо артикулиране. Предговорът на Славейков е постигнал желаното - изтръгнал е Яворов от една смислова среда на разбиране и изговаряне и го е положил в друга.
През 1906 г. излизат и другите два манифеста иа кръга -"Млади и стари" на Кръстев и "Българската поезия. Преди и сега" (сп. "Мисъл", г. XVI, 1906. кн.2, 6-7). След обявения от "Мисъл" разрив между традиционно и модерно критическите полемики около новия Яворов образ по същество са дебат за същността на българската литература, оказала се в критична точка на своята идентичност. Те са аргументи "за" и "против" тази нова идентичност, прогласена от "Мисъл". По същото време Вазов, така благосклонен преди към Яворов, вече го уличава, че е затънал в "тинята на декаденщината" и сърдито наставлява: "Де, джанъм, не се втелявайте! Имайте почит към читателите си. Или вие пишете за обитателите на лудницата?" г.ХII,бр.1981).
"Подир сенките на облаците" излиза през 1910 г., когато отдавна вече Яворов е разпознат литературен силует на модерен поет. Тук обаче той упорито се връща към едно основно ядро от творби, познати от "Стихотворения" (1901) и (1904), които включва в цикъла "Антология". Защо му е било потребно това припомняне на ранни социални творби? Дали е носталгия по младостта? Или може би своеобразен копнеж по цялост? Яворов отново ни е изправил пред една от загадките на своята литературна личност.
Пътят до отговорите на тези въпроси може да бъде изминат, като се следват процедурите на текстологичния и интертекстуалния анализ. Класическа в това отношение е защитата на д-р Кръстев за "Стихотворения" (1904) като нова книга на основата на редакторските промени, които Яворов прави. Кръстев ги определя като "образец на великолепно стилизиране" (Периодическо списание на българското книжовно дружество в София, г.XVII, 1905.1-2 связка). Работата на Яворов над собственото му писмо, следите на поправки и зачерквания в него, диктуваните последни промени в "Подир сенките на облаците" (1914,. когато поради слепотата препъването в думите е особено болезнено - редактирането в тази поезия е подобно на мъчително шлифоване, на преработване на езика. То е показателно за езиковата стратегия на "Мисъл", за концепцията им за обработена, затруднена, стилизувана поетическа реч. При Яворов тя крие следите на многократна преработка в изящество, което за него сякаш никога не е окончателно. Вьпреки че поезията му е изкушение за текстолога, проследяването на поправките дума за дума, стих за стих, строфа за строфа не винаги дава възможност да се наблюдава функционалността на промяната. Още повече, че често Яворов се връща към ранна редакция. По-скоро наблюденията над редакторската работа дават аргументи за езиковата стратегия на поезията му в духа на естетиката на Мисъл". Показателни в това отношение са обясненията му пред М. Арнаудов: "То е езика на улицата, съвсем банално" и "Аз съм длъжен да го кажа иначе". А защо да не видим в непрекъснатото редактиране, сякаш пораждащото отново и отново потребност от самото себе си, и аргумент за своеобразна философия на поетическия език у Яворов, разбиран като отблясък на божественото начало, като сянка" и "огледало", непрекъснато бягащо отражение, което поетът упорито трябва да следва, осъден да гони непостижимото му съвършенство.
Поетическата стратегия на вторично обработения, стилизиран до изящество език, у Яворов се проявява и като вторично утаяване в поезията му на популярни образни, фразови, стихови единства. Това са своеобразни езиково и смислово "обши места", присъщи за поетическата риторика на голяма част от неговите съвременници. В това отношение още съвременната на Яворов критика е посочила всички аналогии - на заглавия теми, стихови и образни препратки между негови творби и на Ив. Кирилов, Влайков, Страшимиров, Елин Пелин, Ц.Церковски Ст.Чилингиров, Хр. Силянов. Единодушни са всички и че Яворов е "приемник" на Ботев. Аналогиите са посочени, а когато дойде ред на обясненията, те са в посока на "нов живот на същите копнения на душата" и дори на "бляскава инкарнация" на духа на Ботев, по думите на Кръстев в реквиемно-митологизиращата му книга за кръга от 1917 г.
Днешният читател на Яворов вече не може да го изтръгне от тези исторически положени върху образа му хоризонти на разбиране. Разпозната е интертекстуалната природа на основното ядро от творби, вкдючени в "Стихотворения" (1901), (1904) и цикъла "Антология". Разчетени са интуитивно долавяните следи на Ботевото слово и чуждите гласове в лириката на Яворов (анализите на Н.Георгиев, наблюденията на М.Неделчев). При това сложно движение към преработване, стилизиране, което в Яворовата поезия се осъществява като търсена вторичност т.нар. социални творби на Яворов е позволено да бъдат четени в първичността на тематика и в собствено социален единствено от първите рецензенти на първата му книга, са всъщност социални стилизации по аналогия с фолклорните стилизации на Славейков и на самия Яворов в "Хайдушки песни". /.../
Коментари 
Вход и регистрация
Влез или се регистрирай за да пишеш...
2001 - 2025 Всички права запазени.