„Сън за щастие” - поезия на съзерцанието и настроението (Пенчо Славйков)

Окон ателният вариант на книгата  излиза през 1906 год. Избраната поетическа форма е модерна  и оригинална. Творбите отразяват интимни  съкровени състояния  на човешката душа. ПОставени са основни философски въпроси- за смисъла на човешкото съществуване , за любовта и красотата като висша проява на живота. За съзерцанието и уединението като пътища за постигане на дуновно съвършенство. В тази „голяма поема””Сън за щастие” едно от основните послания е хармонията в общуването с природата, с ближния, с вечността. Копнежът за щастие е обединяващ, заложен още в заглавието мотив. Неговата достижимост е възможна в покоя на смъртта.

   „Ни дъх не  лъхва над полени”-  това е програмната  миниатюра в цикъла. Основен е образът на пътя , който проследява човешкия живот. Пейзажът излъчва спокойствие, неподвижност, тишина, ведрина и простор.  Пътят е основен композиционен и смислов елемент за целия цикъл. Той е метафора на житейския път на човека. Началото е утрото-младостта, вечерта-старостта е краят.

   Лирическият герой  е двойник на  автора. Природата подсказва определено душевно състояние (психологически паралелизъм). Лирическият аз мечтае за щастие и хармония, зарежда се с оптимизъм от спокойствието и красотата на природата. Той гледа мъдро, оптимистично на смъртта, като желана почивка, където ще се осъществи неговия „сън за щастие”за постигнатата е бляна хармония и за съвършенство.

   „Спи езерото”-чрез  образите на езерото  и буките е внушена  идеята за съвършения  покой, за човешкия  копнеж за щастие  и безметежност. Зад  привидното спокойствие обаче се крият отминали душевни бури, скърби и теразния.

   Поантата обобщава  идеята за непостижимата  абсолютна безметежност, тишина и покой,  както в природата,  така и в човешкия  живот.

   „Самотен  гроб  в самотен кът”  е последната лирическа  творба в цикъла, която внушава идеята за края на жизнения път. Поетът осмисля въпросите за духовната близост въпреки смъртта, страданието и самотата като пътища за постигане на щастието. Основен мотив в стихосбирката е мотивът за самотата като постижение на човешкия дух. Тук цари усещането за хармония между земното и отвъдното  , между човешкото и природното. За славейков душевността на човека е в изначална хармония с природата. А самотният гроб е вечното убежище на самотния човешки дух. Духовността е висше проявление  на човешкото и форма на общуване с вечността.