“ Миг ” – Димчо Дебелянов

Димч Дебелянов пише стихотворението “Миг” преди заминаването си на фронта. То може би е първият белег за нов етап в творческото развитие на Дебелянов, предшестващо цикъла творби, създадени на фронта, които от своя страна представляват преломен момент както за Дебелянов , така и за българската литература.
Някои критици смятат това стихотворение за символистично. Основание за това може би им дава абстрактният и условен езиков израз на поета, както и стремежът му към максимално дематериализиране на действителността, която сякаш се съмнява в собственото си съществуване: “Дали се е случило нявга – не помня / не знам – ще се случи ли”.
Но в същото време център на този неконкретен и дематериализиран свят е конкретната личност на лирическия герой. Лирическият аз се намира в положение на някаква безизходност, самота:
“ тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна”
 Пространствено лирическият субект е представен между небето и земята, което подсилва неговата самота:
Над мене , замръзнало в мисъл безумна
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Небето по принцип е обобщаващ символ на свещения ред във вселената, но тук то е “странно далече”. Следователно авторът намеква, че този ред на земята е много трудно достижим. Може би мигът , за който става дума в стихотворението, е мигът, когато лирическият аз ще вникне в смисъла на човешкото съществуване, ще се освободи от самотата, когато “редът” на Земята ще се възстанови.
Сега лирическият аз не принадлежи на този свят, още повече - той не иска да му принадлежи:
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени
мъжете там хилави войни бяха
жените – отвъргнати, неми сирени...
С вторите два стиха авторът въвежда лица, но не  индивидуализирани, а в събирателни образи с обобщени характеристики. Но характеристиката е необичайна, защото поначало “войн” в своята семантика изисква епитет с положителен знак  /например ”храбър”, “силен” , “смел”/. Вместо такъв обаче е употребен отрицателният “хилав” – в смисъл на “слаб”, “немощен”, но най-вече в смисъл на “сломен”, “победен” войн.
“Отвъргнати неми сирени” също звучи като анахронизъм. “Сирена” е синоним на красива и сластна прелъстителка. А отвъргнатите прелъстителки вече не са прелъстителки. В митологията сирените , с прекрасните си песни, са подмамвали от своя остров мореплавателите, за да разбият корабите им в неговите скали. Тогава “няма сирена” би било равносилно на “смъртна богиня”, т. е. на богиня, изгубила божествената си сила. Следователно “жените – отвъргнати неми сирени” означава жени, изгубили своята женственост.
По този начин поетът описва градът – “огрешен и позорен”. Но тук според мен думата “огрешен” не е употребена в смисъл на греховен / както повечето символисти описват града/ , а в смисъл на грешен , град , в който нещо не е наред, в който има нещо “грешно”. И това, което не е както трябва, е “тълпата”, т.е. обществото. Ето към това общество не иска да принадлежи лирическият герой. Затова и вижда “света като пропаст бездънна”. Но тогава той все още има надежда, че тази вълна ще промени нещо /аз сетих и страх и молитви в сърце си/. Но авторът много явно показва, че тези надежди са напразни. Вълната, която по принцип води със себе си промени, още повече - прави това с много шум, тук  е “глуха”, т.е. съвсем слаба, почти незабележима. Водите са “незрими”, с глух и тайнствен ромон.
И въпреки всичко това лирическият  аз  не се отказва да търси отговор на вечните въпроси:            Защо е тъй горд и надвластен, а ние –
тъй-слаби, тъй горестни, безнадеждни,
не спира да се моли (но “плахо”), че “някакъв глас ще вещае / незнаен завет из незнайни скрижали”. Скрижал е свещен завет, непоколебима истина.
Но истинският духовен срив идва, когато целта се окаже неосъществима:
Напразно, уви! Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо.