Доброто и злото в Йовковия свят

Това въведение ми се струва необходимо, за да се разбере по-добре, по-коректно, въведението на самата Милена Кирова към нейното изследване, посветено на творчеството на Йордан Йовков. Йовков е нещо повече от фамилия на български писател, повече от име, което удържа корпуса на едно творческо дело. Йовков е код на базисни неща в нашето отношение към литературата, код на съкровени желания. След като държим на литературата като на хуманизиращ фактор, трябва да имаме възможности да посочим подобни нейни реализациии, да боравим с ефективността на образцовите примери. Оттук и усвояването на Йовков през решетката на хуманизма, разбиран най-общо като съпричастното човеколюбие. Оттук и интерпретативното режисиране на неговия художествен свят като сцена на хуманистични терзания, като повик за една друга човечност. И когато хуманистичната универсалност се съчетае успешно с конкретното национално вписване на посланията имаме идеалния висок персонаж на литературната историография. Значението на този персонаж за институцията на националната педагогика е добре известно и не е тук мястото да го обсъждаме.

И така, работата за митологичните парадигми в творчеството на Йовков започва с една изглеждаща доста безкомпромисна, а на някои може би и безсърдечна, анатомия на мита за "хуманизма на Йовков". В края на първата глава уводните бележки неслучайно са определени като "неизбежно пресилени в желанието за обобщение". Пътят на изследователката върви тъкмо по мисловната линия очертана по-горе. Работата визира Йовков като "културна конструкция", въведена в "легендарен режим". Желанието е да се покаже както специфичната подреденост на разказа за Йовков, така и неговата псевдоестественост. Всъщност тук става дума за един много точен прочит на начините, по които се градят подобни разкази. За Милена Кирова те са продукт преди всичко на "колективните легендарни потребности", които намират начини да се стабилизират в широко социализирани образи и образци. Йовковите творения са претърпели успешната операция на едно митологично написване и адаптиране.

Две основни презумпции стоят в основата на тази процедура. Първата е етическа - тя е високата поставеност на хуманизма в скалата на "нравствените стойности". Ако литературата е начин на грижа и съпричастие към човека, то Йовковата литература много лесно може да бъде припозната като такава грижа. Втората е естетическа - "високата" литература" се конституира около едно поле на нравствено възвишеното или, както се изразява самата авторка - "хуманизмът става парола за влизане в пространството на добрата литература".

Прегледът на критическите интерпретации на Йовковото творчество, в обхвата от Григор Чешмеджиев до Симеон Султанов и Иван Сарандев, има задачата да прочете предимно потвърждаващо механизмите на митостроителството. Тук авторката успява да покаже фасциниращата сила на рано построената и стабилно запаметена тълкувателна схема, нейното безотказно възпроизвеждане в продължение на десетилетия. Съществен момент е разбирането, че под подобни схеми успешно могат да се подпъхват различни идеологически мотивации. Макар и да не е поела по-конкретно в тази посока, Милена Кирова я е отчела чрез позоваването на Барт - "Най-големият грях на критиката не е идеологията, а мълчанието, с което тя я покрива." В целостта на така конструирания прочит добре се вмества и "приказната идея за "двамата Йовковци", която позволява повратливи адаптации спрямо доминиращата тълкувателна норма.

Съществено място във въвеждащата глава е отредено на уточняването на изследователската позиция, откъм която ще бъде четен Йовковият митологизъм. Доколкото позоваванията на мита и митологичното в днешната критика са доста чести и концептуално разнородни, ще се опитаме да откроим специфичното в подхода на Милена Кирова. Преди всичко работата се отказва от наивността да се търсят и фиксират "конкретни митични референти" в образната система на творбите, "да се рови етимологията на имената за символични значения, да се правят епизодични сравнения с някои прояви на библейския текст и на християнския ритуален код, да се "откриват" влияния на фолклора...". Намирам този отказ за принципно важен, защото една част от днешното литературознание много лесно започна да чете литературните текстове през указанията и улесненията на многобройните речници и квазитеории, работещи на принципа - "това тук е онова там - древното, архетипното, праобразът и пр."

Очевидно пътят на авторката е по-различен. Нейната робата интерпретира "човешкото" през знаковото и неговата "структурна логика" и по този начин го извежда от "феноменологичния обхват на социално-етичното преживяване". Това е смелият ход на разидентификация, на минимализираните ефекти от пряко себеразпознаване и себеизговаряне чрез литературните текстове. Подобен изследователски ход разрушава самите основи на етическите сценарии, разпределението на ролите в тях и прехласванията по метаморфозите на герои като Индже и Шибил, например. Всички те ще се привдигнат освободени от различните им миметични проективи, ще бъдат не "зли хора", генератори на етическата тръпка, а "функционери на злото; фигури, които изпълняват почти ритуални аспекти на "злата" функция в комплекса на някакъв митологичен сценарий." Авторката уточнява, че "по същия начин стои въпросът с "доброто", с "красивото", изобщо с всички любими категории на ежедневната етика."

Като потвърждение за тези едроформатни сценарии е видяна и "повторителната нагласа на текста", възпроизводството на образи, на синтактични единици, автоцитатите. В този контекст поредната стрела към затворените сетива на критиката, която отказвала да види повторителните нагласи не е съвсем коректна. За тези нагласи българската критика е говорила неведнъж, друг е въпросът, че интерпретативните посоки са били различни, от което не следва, че тя е "симптоматично" виновна пред прочита на самата Милена Кирова.

Спецификата на Йовковия митологизъм е видяна в оразличителен план спрямо творчеството на автори като Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Георги Райчев и др. При тези творци литературата е зона на прилагане на стабилизирани митологични конструкции, илюстративно поле на "не-митологични внушения и идеи." При Йовков митологизмът е определен като мирогледен и структуроопределящ, тук литературата се мисли и прави "чрез реалността на митологичното конструиране". Оттук и логиката на едно друго обобщение - това за компилативното и еклектично поведение на Йовковите текстове спрямо различните митологични системи и за обединяването на разликите "около няколко основни ядра-парадигми".

Работата се стреми да бъде много коректна и дефинитивна при употреба на основните си концепти - "мит", "митологично", "митологични парадигми". Авторката не се заема с прекалено обхватната и ненужна за случая задача да прави преглед на теориите за мита, а очертава параметрите на една концептуално синтетична визия за мита, митологията, неомитологичните нагласи. Важният за работата акцент, в така очертаната визия, е, че митът е механизъм за усвояване, подреждане, обхващане. Митът сътворява свят и го успокоява в общото и моделното. Така и "текстът-Йовков", както го нарича Милена Кирова, се обляга на сътворителските способности на мита, за да заработи като "механизъм на колективното несъзнавано". Самото присъствие на мита не е еднопланово, а е резултат от засрещането на различни културни стратификации. Архаичните парадигми се придвижват към литературата през серия от "опосредявания" - дисертацията вижда като значими участници в тези процеси фолклорното съзнание и масовата култура. В този смисъл Йовковият текст е по особен начин хомогенизиращ, той споява, а не дискриминира. Прочитът на творбите през призмата на структурите работи добре и в посоката на депсихологизиране на основните антропологични конституенти. Така, според авторката, се създава възможност да се надмогне "редуктивистичната телеология" и да се отвори едно продуктивно открито интердисциплинарно поле.

Следващите три глави, озаглавени "Елевзинската парадигма", "От плача до насилието: ставане на мъжа" и "Третият", имат за задачата чрез прочита на конкретните творби да разкрият възможностите на предложения методологически подход. Първата от тези глави започва с клишето за Йовков като "поет на жената в българската литература", за да систематизира и проследи "един комплекс от патриархални представи за женскостта." Според изследователката в творбите на Йовков работят "два различни режима на нежеланието за развитие и промяна". Едната е илюстрирана предимно чрез мъжките образи и представлява интересен коректив на критическите теми за драматичните обрати, сполетяващи "мъжкия" житейски път. Необичайните случвания са разчетени като знаци на "обичайния" смисъл, историческа репрезентация на митологичния опит", "белег на съучастие в някакво събитие с архетипен характер". Вторият режим не понася и не допуска промяната дори като "миметическа мимикрия на символичния смисъл" - жената е дадена в устойчивото или, както е казано в дисертацията - "Жената сякаш не става, не се развива, не се съгражда и разрушава. Тя просто е; винаги-вече-жена". От тази констатация могат да се разгърнат интересни наблюдения и работата добре се възползва от открилите се възможности. Така и в главата за раждането на мъжа, въпреки заглавното й фрагментиране чрез различни ролеви фигури, основната цел е не да се разчитат роли и позиции, а да се разгърнат различни "диспозици в човешката психика". Разликите между половете и стратегиите при тяхната символична репрезентация са разгледани през самата способност на човешкото да се "мисли в термини на еднаквост и другост". Тук съвсем естествено ще се вмести и критическият персонаж, наречен Третият, като фигура на самата идея за различността. Третият е странникът, чудакът, лудият, свещеният нищ, който винаги обитава някаква особена "носталгична" позиция, позиция на оттласкване и привличане. В разчитането на тези ключови фигури изследването с охота се отваря към огромен свод от културни текстове и теоретични предложения, за да опише и впише "текста-Йовков" в дълбоката апоретичност на човешкото битие като наследено, културно структурирано битие.

Трудно може да бъде обхванат в рамките на една рецензия сводът от проблематизации, очертан в разглежданите три глави. Затова ще отбележа нещо, което ми се струва принципно важно, а има отношение и към последната част на изследването - "Йовков в контекста на историческата потребност от него". Избраният подход безспорно е до голяма степен деисторизиращ, редуктивистично настроен спрямо конкретните културно-исторически контексти и политики на литературната институция. И все пак, тази интерпретация дава възможности да се правят интересни обобщения за историческите приложения на митостроителните практики. Митологичната парадигматичност на Йовков може да бъде видяна през разнопосочното усилие в "отработването на една социална стратегия за справяне с историческия стрес и масовата фрустрация" във времето след войните. Тази насока е подхваната и в последната глава, където е осмислена от нови гледни точки Йовковата антимодерност. Тук повествователните пристрастия към смъртта са разгледани в плана на принадлежността им "към един общ свят на апокалиптичното настроение". А самият "Йовков" е видян като "произведен" от потребностите на апокалиптичните настроения, които очакват "своя Месия". "Митологичният свят на консервативния конструктивизъм" измества "разтегления във времето" български "fin de siecle", с неговия "прогресистки историзъм" и с вярата в принципите на либералния хуманизъм. Според изследователката Йовков е ключово име на това изместване.

А книгата на Милена Кирова е поредното доказателство за изместването на българската литературна наука от дълголетните си семпли тълкувания и впрегнатите в патоса идентификации.