СОФОКЪЛ - ЕДИП ЦАР И АНТИГОНА ОБРАЗИТЕ НА ЕДИП И КРЕОН

EF="http://www.nasamnatam.com/grad/Drama.html" class="linkedlink">Драмата като литературен род в древноелинското общество има определена социална функция, ориентирана към нравствените ценности на Античността - епоха, издигнала в етична норма хармонията в човешките взаимоотношения. Драматургията на Софокъл, появила се през V в. пр. Хр., се интересува от отделния човек и неговата лична съдба. Авторът наблиза във вътрешния свят на човешките преживявания, като водещ психологичен мотив при изграждането на характерите е страданието на главния герой. В своята вътрешна драма той достига до катарзис, т. е. до пречистване на съзнанието след преживения трагедиен афект - върхово емоционално преживяване на осъзнатата истина за личната съдба.
Индивидуализацията е отличителна черта за героите от трагедиите на Софокъл - „Едип цар” и „ Антигона”. Те са дръзки и последователни. Имат силна воля за индивидуална изява на личностните качества на характера. Това ги прави ярки драматургични образи със запомнящо се човешко поведение. Вървят по свой път, избран от тях самите. Следват го неотклонно, вярват в нравствените цели на живота си.
Едип и Креон са непримирими опоненти. Всеки от тях е мъдър държавник, ангажиран с обществените интереси на народа. Непреклонни, неотстъпващи от позициите си, понякога се превръщат в деспотични личности, които пренебрегват и не зачитат чуждото мнение. В такива ситуации те се изправят пред трагичната си съдба, която провокира негативните страни в характера им. Като цялостни и последователни в действията си личности, обикновено и двамата герои отиват докрай. Защитават неразумна позиция, над която тегне трагичната ирония на съдбата. Нещастието на героите е причинено от нежеланието им да смирят гордостта и гнева си. В резултат на нарушените етични норми те са обречени на самота, в която осъзнават трагичната си вина и достигат до така необходимата за човека мъдрост и до благочестието. Това е пътят на мъчително изживян личен катарзис.
Едип е заслужил уважението и любовта на своите съграждани. Той е герой, спасил града, получил царския престол по достойнство. Управлява в хармония с обществените интереси. Креон поставя над всичко справедливостта. Той „люби своя град”. Стреми се да установи строг и справедлив ред. Едип, устремен в търсенето на убиеца на Лай, за да изпълни съвета на делфийския оракул, е твърде амбициран и поради незнание проклина себе си. Креон, воден от благородна цел, проявява непримиримост към всеки враг на любимия град, поради което заповядва Етеокъл да бъде погребан с почести и слава, а Полиник, като враг на родината, да не бъде зачетен.
Двамата владетели управляват, водени от добри намерения в държавните си дела. Единственото им желание е да служат на своя народ и да изпълняват с достойнство обществения си дълг. Те забравят личната човешка мотивация при вземане на решения в екстремални обстоятелства. А това е основна причина да не разберат разумните доводи на своите опоненти. Приемат ги за лични врагове. Двамата владетели, идентифицирали се с държавата, откриват особена вина у достойно опониращите им. Те са вече врагове не само на владетеля, но и на държавата. Това неизбежно ги води до трагично заслепение и грешка, което е и тяхната лична трагична участ. Едип се гордее със своя разум, нарича сам себе си „славословений Едип”. В свръхамбициозните си претенции обаче започва да греши. Гневът заслепява разума на героя. Той се държи грубо, арогантно и дръзко към прорицателя Тирезий и обвинява брата на Йокаста в предателство, в измяна и властолюбие. Воден от разрушителната стихия на гнева е и Креон, когато научава вестта за извършеното погребение. Постъпката на Антигона го изпълва с отмъстително желание да докаже властта си. Така Креон се превръща в тиранин, чието честолюбие е засегнато. Отрицателното в човешките емоции потиска разума на държавника и го прави отблъскващ. Той не се спира пред нищо. Обрича на смърт Антигона: „Отивай в ада - там люби.”
Заслепени от властта, деспотичните герои не се съобразяват с чуждото мнение. Себелюбието не им позволява да се вслушат в събеседника си. Дори синът на Креон - Хемон, не е в състояние да отклони баща си от взетото решение. Омразата в душата му става по-силна и го довежда до желание да прояви нечувана жестокост - Антигона да бъде зазидана жива.
Героите на Софокъл влизат в конфликт с божествените закони и това ги обрича на самота. Неограничената власт на държавника стимулира изявата на отрицателните страни на характера му: честолюбие и горделивост. Недостоен е присмехът на Едип към слепия Тирезий. Източник на страданието е преди всичко необузданият характер на двамата владетели. Подчинили живота си на интересите на колектива, те влизат в противоречие с него.
Едип и Креон от трагедиите „Едип цар” и „Антигона” на Софокъл търпят развитие. От положителни героите постепенно се превръщат в отрицателни и накрая - в страдащи хора. Доброто се оказва зло, а щастието - нещастие.
Едип сам изгубва доверието на хората към себе си. Трагичната му вина е в самия него и в неговата същност, а не в предреченото от боговете. Той е най-нещастният владетел, съпруг, баща и син. Примирявайки се със съдбата си, решава да се самонакаже: „Да те погледна, слънце, за последен път”, „Да бъда сляп и да не чувам” - това е неговото желание. Потънал в тъмнината на болката, Едип завинаги остава сам със своята трагична вина, осъзнал своите грешки.
Тиранинът, причинителят на злото - Креон, разбира своята фатална грешка, останал сам, без любимите си хора. Готов да пренебрегне своите собствени закони, той се превръща в едно отчаяно човешко същество, завладяно от страх да не го постигне Божието възмездие. Трагичната катастрофа в живота му го довежда до просветление, до осъзнаване на истинските ценности. Хорът на финала на трагедията „Антигона” изрича посланието на Софокъл:
За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем!
Едип и Креон са класическо художествено въплъщение на осъзната нравствена вина. Този факт сам по себе си доказва тяхното човешко достойнство.
В трагедиите „Едип цар” и „Антигона” Софокъл поставя проблеми, валидни за всички времена. Обществото, в което живеем, трябва да се подчинява на строги закони, но за да процъфти и да се развива, необходимо е да не се подценява силата на човечността, мъдростта и неписаните нравствени закони.