Митологични и фолклорни елементи в Старопланински легенди на Йовков

Бълг рският фоклор представлява съвкупност от множество влияния, сменяли се през цялата българска история. От езическите времена - от древните траки, населявали нашите земи, до славяните и прабългарите - е плътната линия, свързваща в едно човек и природни сили. Дори наложилото се християнство не успява да потисне силната езическа традиция, а води до нейната трансформация и като резултат - до странна и уникална симбиоза между тях, проявяваща се в светоусещането и на днешните българи. Християнските светци успяват да останат близо до хората, приемайки много характеристики от езическите божества. Фолклорът отразява целия този процес. Преданията от "старо" време все още имат силата на истини, случили се в миналото, но имащи влияние и днес.
Българският фолклор отразява и още нещо - особеното трагично чувство на българския народ. То извира от дълбоко вкорененото убеждение, че човек е в ръцете на по-висши сили, които разполагат със съдбата му и не винаги могат да бъдет омилостивени. Заедно с това са налице философско примирение със съдбата и стремеж на всяка цена да бъде намерено обяснение на ставащото. Това е начинът въпреки всичко човек да остане силен дори в нещастието.
Със своето разнообразие, колорит и мъдрост българският фолклор е служил за вдъхновение на творците ни – още от времето на Петко Славейков и легендата за вградената девойка в “Изворът на белоногата”, при Ботев чрез образите на самодивите и обезсмъртяващата сила на народната песен, при модерниста Пенчо Славейков и символистичната лирика на Яворов, в Елин Пелиновата тъга по изгубения патриархален свят.
Митологичните и фолклорни мотиви, в които звучи гласът на всемира и властват абсолютните стойности на човешкото и универсалното, са основополагащи и за творчеството на Йордан Йовков. Във фолклора и мита се регламентират принципите, на базата на които се гради животът на българина – отношенията между хората, между човека и божественото, принципите, въплъщаващи в себе си духа на българското с цялата му древна мъдрост. Фолклорът синтезира по уникален начин общочовешки и колективни ценности като добро и зло, красиво и грозно като проекция във вътрешния мир на човека, за да установи норми на поведение, вписващи се в патриархалния свят на българина.
Отраснал в романтично-приказната и обвеяна от духа на исторически и фолколорни предания атмосфера на Жеравна, Йовков се стреми по време на целия си творчески път да пресъздаде на тази основа човешката душевност и мястото ù във всемира. Пространството на мита увковечава абсолютните измерения на изконните човешки ценности и фолклорната памет, пази тази основна характеристика, като я пресътворява в песенното и приказното си творчество, в предания и легенди, белязани от атмосферата на идеализираното минало. Независимо дали въвежда в света на старопланинската романтика, или откроява добруджанската шир, писателят трайно очертава контурите на един идиличен, спокоен и завършен, застинал сякаш в безвремието свят. Ето защо Йовков се обръща към фолклора и неговия необятен потенциал – за да открие и изведе от него универсалното от национално специфичното, за да сътвори своя мит за човека.
Цикълът „Старопланински легенди” още със заглавието си ни отвежда в пространството на мита и фолклорното предание. Вдъхновен преди всичко от романтиката на родната Жеравна с нейната носеща духа на миналото атмосфера, той създава цикъла като синтез на преклонението си пред героичното, на въодушевлението си от прелестта и колорита на живота на народа ни в някогашното време. Книгата възкресява света на Възраждането с неговите най-ярки личности и драматични прояви, превръщайки се в истински епос, възпяващ стоицизма на българския дух. Тази изумителна картина на родния свят, обгърнат в неговата митологична тайнственост и романтика, се ражда не само от личните наблюдения на Йовков, но и от всичко това, което е оставило най-трайни следи в народната фолклорна памет – в народните песни и предания.
Обръщайки се към стария учител и историк Данаил Константинов, който се занимавал със събирането на народни песни, легенди и приказки, Йовков го помолил да му изпрати легенди и поверия, които народът от Жеравна разказва. Така от преданието за циганина разбойник Шибил, от легендата за откраднатата от турци българска мома в навечерието на сватбата ù, за жената удавила се в Куков вир, от случката за въстаниците от Жеравна и бащата, познал главата на сина си, от преданието за воденицата, невярната жена и затиснатия с камък воденичар, от народната песен за кърджалията Индже, който преобразен от любовта се превърнал в народен закрилник, се появили “Старопланински легенди”.

Разказът „Кошута” е едно от произведенията, най-ярко обвързани с фолклорната традиция и предания. Както показва епиграфът в началото на творбата, основният мотив е заимстван от народна песен. Един от най-ярките образи в разказа, намиращи се в тясна връзка с ценностите на патриархалния свят, е сакрализираният образ на кошутата, дала и името на творбата. Според фолклорното предание кошутата е свещено животно, олицетворяващо Божията милост и символично свързвано с образа на Св. Богородица, като се счита, че Божията майка приема нейния образ, за да се яви на хората. Да се посегне на такова свято, чисто и невинно създание, се счита за голям грях и в основната сюжетна линия на разказа се разглежда не просто като младежко непокорство, а като погазване на Божия и човешкия закон – “Не се посяга на такваз гадина, нито боде, нито хапе, нито зло струва...И къде ходи, къде се явява...Все около Мънастирището.” В разказа е вплетена и още една легенда – за опита на калугерите да скрият кръста от турците и здравецът, който изниквал на мястото му. Вечнозеленото и ароматно цвете е символ в българската традиция за добро здраве и жизненост. Здравецът се нарежда и сред най-важните обредни знаци за добруване на хората. В разказа той допълва символното значение за доброто, което носи кошутата.
За разлика от митологичните символи в “Кошута”, тези в “Постолови воденици” са свързани по-скоро със злото. Богомилската приказка за сътворението на козата от дявола е вплетена в разказа - приказка, създадена в духа на християнското виждане за това животно като символ на нещо нечисто и прокълнато. „Дневният" аспект на този символ - либидото, жизнеността, във времето губи тези значения и започва да функционира единствено със значението на сатанинското. Самият дявол често се изобразява с рога и кози уши. Образът „един голям черен пръч" присъства във всички ключови моменти от развоя на разказа. С неговата поява ритмиката на времето е нарушена. Знакът, подсказващ и предсказващ всеки един етап от тази промяна, постепенно конкретизира своята доминанта, откроявайки все по-недвусмислено дяволското. Откъсът от богомилската приказка, включен в художественото цяло на разказа, също има символно значение: пръчът сякаш се бои да прекрачи черната сянка, която “орехът хвърляше накръст връз поляната”. Символът на кръста бележи своеобразно защитеното от доброто пространство. Извън защитеното пространство е и Женда, която, смеейки се, подава хляб на животното. Изкушавайки злото, Женда прави крачка към него, към своята идентификация с него. Видим израз на лекото й смущение, предизвикано от появата на мъжа й, е преминаването й „в сянката на ореха". Но тази сянка не й осигурява защита. От едно незащитено пространство Женда се озовава в друго. На езика на символите ореховата сянка означава променливото, мимолетното, безплодно егоистичното. Изкушено от Женда и предизвикано от Върбан, злото заплашително размахва рога и пристъпва към техния дом.
Друг митологичен образ в разказа е кутията на керванджията. Подобно на кутията на Пандора, нейното отваряне е свързано с опасности и нещастия. На дъното на тази митическа кутия, отворена от женската ръка, остава само надеждата, събрала илюзиите за осъществяване на желанията; остава съдбата, от която е трудно да се избяга. Съдбата благосклонно дава шанс на Женда, но Женда не разчита знака. Тя не е от онези Йовкови герои, които умеят да четат знаци. Съдържанието на отворения сандък се превръща за Женда в антипознание, в антизащита. Защитната нишкова символика на гердана от ален мерджан остава неразбрана, дрънчащите гривни на ръцете за Женда са само накити. Кръгът -гривни, гердан - стабилизира, играе роля на защита на цялото, той е знак на хармонията на душата и тялото, на добротата и разума. Женда, която още в началото на разказа се озовава извън защитеното пространство, изкушавайки злото и ставайки част от него, продължава да бъде уязвима. Липсата дори на човешко състрадание у накичената и изписана Женда е достатъчен мотив за отказ от защита. Танцът на златния варак на перото и гривните й зловещо е дублиран от тропащия по керемидите на Върбановата воденица пръч, в която „с големи, уплашени очи" умира безпомощният, изоставен съпруг. Подобно дублиране, свързано с общ емоционален знак, има във всички ключови моменти от развоя на сюжета в „Постолови воденици".

Всички разкази в сборника "Старопланински легенди" са натежали от символичен смисъл, но "През чумавото" носи най-добре изявена митологична символика. Още епиграфът налага потребността на текста да бъде разбран като сказание за греха и за пътя на неговото колективно изкупление: "Божием попущением тое лето удари една чума... Не оста чисто ни едно село, грех ради наших!"
В българския фолклор и литература мотивът за чумата като най-страшно зло, присъства като пратено свише наказание заради сторен грях и необходимостта от колективното му изкупване. Времето, през което болестта бушува, опустошава и взема своята дан, е време на изпитание – за любовта, за човечността, за моралните устои както на отделната личност, така и на обществото. Но докато в разказа на Елин Пелин “Напаст божия” холерата е представена не като наказание за сторения грях, а за слепотата и закостенялата консервативност на патриархалния бит в едно модерно време, то в “През чумавото” на Йордан Йовков, бедствието е изпитание не толкова за обществения морал и личната съвест, колкото за човешкото в героите.
В разказа образът на чумата е представен като образ на смъртта посредсвом митологични символи. Смъртта идва от "долните села” (алюзия на Долния свят, който в българските приказки се свързва с тъмното и злото), за да прибере обещаната жертва. Освен това идва на кон; тя е Конник. В този символ кулминира християнската ерудиция на митологичното въображение в текста, която надмогва традициите на българското фолклорно мислене, където чумата (и болестта изобщо) притежава женски черти. В нашия случай сме почти буквално препратени към една алегорична фигура от Откровението на апостол Йоан. Там, с разчупването на Четвъртия печат, идва Бледия конник. Въпреки че официалният български превод говори за "сив" кон, оригиналната дума в Библията е chloros, което означава жълто-зелен, цвета на чумата. Ездачът на жълтия кон носи името "смърт". Тук отново трябва да си припомним, че гръцката дума thanatos, преведена като смърт, често е означавала чума.

В този разказ е развит и фолклорният мотив за жертвената девойка и жертвената сватба. Сватбата, която хаджията обявява, въпреки заплахата от чумата, изглежда нереална, има абсурден характер според представите на житейската логика. Всъщност от фолклорно-митологична гледна точка може да се каже, че чрез "лудешкото" веселие на хорото със зачервени от плач очи героят изразява поведението, типично за митологичен цар, който жертва своята дъщеря за общото благо. Сватбата, изпълнена според всички традиции е поредица от ритуални действия с жертвен характер. Можем да разберем сватбения пир в този разказ чрез съпоставката му с един библейски пример от Евангелието на Матей. Там Исус разказва притчата за сватбеното угощение, вдигнато от един "човек-цар", което сравнява с небесното царство. Символичният смисъл на пира е да събере на едно място много и всякакви хора, за да избере между тях онези, които ще могат да извървят пътя на откровението. Така и на сватбения пир на Тиха с появата на чумавия се откроява истинското и човешкото. Докато всички, дори родната му майка, бягат от него, Тиха е единствената, която проявява човечност, състрадание и любов. Двамата герои се свързват не само чрез саможертвата и смъртта, но и пред бог – “от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си”. Мотивът за свещения брак и съюз говори за непреходността и светостта на истинската любов, надмогваща смъртта, лудостта, оцеляваща дори “през чумавото”.

Разочарован от действителността, Йовков търси в митовете и легендите на народа непреходните нравствени ценности, поевтинели и обезценени в следвоенната действителност. Жадувал е за красота така, както ние жадуваме днес, и с Диогеновия фенер я търсим в света на Байганьовите потомци. А Йовков я е потърсил не в измислени светове, не в кулата от слонова кост, а в живота на народа, в песните и притчите му, в черните коси на Женда и Божура, в усмивката и очите на Пауна, в любовта, под чието въздействие доброто побеждава в душата на Стефан от “Кошута”; която предопределя съдбата на Стефан в “Овчарова жалба”; тази любов, която кара Божура и Албена да нарушат нравствените норми, но помага на Индже да извърви пътя от разбойническия живот до покаянието, която дава сили на Шибил да “разоръжи” сърцето си...
Ето защо е погрешно да се мисли, че Йовков възпява една минала епоха, че красивата идеализация е слабостта на писателя. Връщайки се към непреходните ценности и мъдростта на народните песни и митове, той разкрива истини, валидни за днешния ден и по свой начин гради представа за утрешния свят. Затова Йовковите “Старопланински легенди” са актуални и необходими и днес – защото всеки, който живее във време като нашето, мечтае за красота.