Анализ на Вълкът от Христо Смирненски

Като цяло в поезията на Смирненски, открито се налагат обликът на реалната действителност, безпощадният лик на социалната неправда и драмата на страдалческата участ. Централни герои в неговото творчество са социално заробените и духовно обезличени, но същевременно възраждащи се хора.
Многолика е галерията на героите от “Децата на града”. Едни от първите стихотворения в цикъла са “Вълкът” и “Работникът”, които се намират в непрекъснато антитезисно противопоставяне, чрез което авторът постига своето внушение.

Основните им герои са разкрити в прагов времеви момент – свършека на нощта и зазоряването. Ситуирането на “старии вълк” в нощта и “замъглените очи” символизират идеята за нравствена разруха и историческа обреченост на Стария свят

Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи
и в синята мъгла пълзи
поток от труженици, поели път за хлеб.

Старият вълк представлява алегоричен образ на банкера – капиталист. Моралната му разруха внушава, че той също е жертва на жестокия свят, защото душата му е похитена от жълтия метал. Неговото изстинало сърце: “банкерската душа звучи/ с единствената своя струна от злато.” – го превръща в пълно подобие на своя “каменен” родител – града.

В стихотворението поетът използва антитезата за двата свята, чрез която още повече засилва чувството за безнадеждност както на читателя, така и на “поток от труженици, поели път за хлеб”.

В цялото творчество на Христо Смирненски основна роля играят изразните средства. Чрез всички тези метафори (“Нощта повдига бавно траурния креп…”, “с въздишките на шумний град, /които бликат и трептят/ по устните на сивия работен ден”, “банкерската душа звучи/ с единствената своя струна от злато.”, “гърми стохилядния град”) авторът подчертава тягостната и мрачна обстановка в града, предизвикана от ужасните условия за живот на бедните. Идейната им роля се състои в очертаване границата между “старий вълк”, който е щедър само към едни, и “поток от труженици”.

Посредством единственото сравнение в това произведение (“сякаш плътно напоен”), поетът добавя последния щрих на тягостния фон, на които се отличава “банкерската душа”.

Докато в началото основната цветова гама в стихотворението е мрачна: “и в синята мъгла пълзи”; “по устните на сивия работен ден”, то в края тя изсветлява: “и цял в лъчи облян”. Чрез това авторът се стреми да ни покаже, че за бедните хора всеки един нов ден крие нова надежда.