Бит и душевност на българина в поезията на Славейков. „Неразделни”

Межд нашите поети след освобождението, които творят по мотиви от народната ни поезия, Славейков заема едно от най – видните ни места. Той е горда, непреклонна и упорита  личност със своя изстрадала философия за живота. Славейковият идеал се гради върху издигане над обикновеното, над житейското, над страданието и мъката и търсенето на красотата в живота.
 
Поезията на Славейков е изпълнена с топлота, сърдечност, нежност, мечтателност, извисяване над делничното, тиха скръб и живот.
 
Неговите произведения, от които се лее дъхът на народната песен, със своята свежест и красота, изразяват народната любов към дом, роден край, семейство, природа. Пътувал много с баща си из страната, той опознава българската природа и народния бит. Вживява се в народната песен по сборове и те стават неразделен спътник  през целия му живот. Славейков събира и изучава народния фолклор, разработва народно – поетични мотиви.
 
Вечният мотив за неразделност на влюбените след смъртта, у Славейков се слива с народното поверие за превъплъщаването.
Най – напред този мотив възниква в древността на изток от римския поет Овидий, през Възраждането Шекспир го обезсмъртява в трагедията „ Ромео и Жулиета ”. По – късно е разработена народната поезия на балканските народи на широк битов фон.
 
Причина за нещастната любов между двамата млади са обикновено родителите или мащехата. Дълбоко покъртителна е сцената, когато в двете в двете семейства (на момчето и момичето) вместо сватба и веселие, има погребални оплаквания. Много пъти злобата на мащехата е толкова голяма, че тя дава отровата, за да погуби младите, но и след смъртта си те остават неразделни – израстнали като цветя или дървета, които се вплитат едно в друго. Мащехата полива с вряла вода дърветата или ги отсича, но въпреки това те продължават да са заедно...