Щастие . Есе

Ч

вам щастието си в музиката …И даже почти го докосвам! Ала то е неин затворник, то е недостижимо за мен…А може би просто мелодията е уловила някоя негова усмивка и сега ме подвежда, че го има цялото, за да я дослушам докрай и тя да бъде единствена за мен. .. Тя не е моето щастие… То не е в нея…
Понякога плача за него и сълзите ми се стичат като безброй въпроси без отговори. Те го молят да се върне. Празни и безсмислени са те без него, ала то е глухо за мен.
А може би толкова далече, че думите ми не го докосват…
Няма да се върне, няма да го чувствам да тупти във вените ми… Няма да бъда отново щастлива….
Затова съм тъжна сега. Заради всички моменти, в които можех да държа щастието за ръце, а само сухите безчувствени песъчинки на времето се изплъзваха между пръстите ми…За всички моменти, в които можех да светя за него и от него, а бях оцветена в сиво… За всички дни и нощи, които можехме да нарисуваме заедно, а аз бях сама, танцуваща с меланхолията…
А сега вече не мога даже да се усмихвам - няма на кого - щастието бе владетел и художник на всичките ми усмивки - то композираше смеха ми…Отдавна секна песента на сърцето ми - кой да я слуша? Щастието толкова я обичаше, че сърцето я пееше само за него…
Ако знаех къде се е скрило моето щастие, щях да го върна при мен. А сега…Сега хиляди планини пъчат гърди срещу мен. Хиляди реки дълбаят земята навътре и мятат мътни води, за да не мога да ги прекося. Хиляди души се затварят, за да не го търся там. Вятърът ревниво блъска крилата ми, зимата ме затвори в малко през….. и тъжен сняг се засипа по мен…
Стори ми се, че го видях в очите ти…Като малко духче затворено в центрофуга…Усмихваше ми се с тях и светваше, сякаш всичко е игра. Усетих го в ръцете ти. Чух го в думите ти. И тогава се почувствах щастлива, че съм го намерила в теб…Ти ми върна щастието, ти ми върна лятото, усмивките, песните. И аз повярвах в теб - човека, защото щастието ми се беше скрило в теб.
Пътят ни заедно бе дълъг, изтъкан от цветни моменти, лъжи, радост, сълзи, мисли, мечти, грешки, грешки, грешки. Ти грешеше. Аз грешах и всеки път си откъсвахме по едно листенце от дървото на прошката.
Ти пак се спъна, по нашия път, в някаква грешка.
И посегна отново за прошка. Ала беше вече зима.
Няма повече листа… Погледна в очите ми, упрекващи те, бунтуващи се, чу в думите гнева… И замълча. Погледнах в очите ти - болка, сълзи, неродени, изплакани невидимо, но щастието го нямаше…Обърнах се да си тръгна…Пак не щастлива, пак изиграна от моето дяволче…Но този път беше различно! Този път болката, объркването, тъгата ме прояждаха от вътре като огромни чудовища.
А може би не щастието бе в твоите очи? Може би ние си измислихме ново, наше щастие. Не мое, наше. А може би сега като те оставям, може би това ме прави нещастна.
Не щастието събира хората, не то слива душите; а те го създават в стремежа си да го достигнат.
Прости ми… Остана ми поне едно листо, за да си го разделим и отново да се втурнем в живота.
Колко сляпа съм била и колко сляпо съм търсила щастието. Стремеж, който ме направи нещастна…
Щастието е неуловимо, а ние сме земни. То се разлива в мига, а ние имаме цялото време.
Връщам се при теб. Изтощена, уморена и със сълзи на очи. Връщам се от дълга битка със себе си.
Загубила всичко, аз стисках нещо в ръката си. Единственото, което успях да спечеля…
Ръката се разтвори и в дланта - малко, светещо, скрито от зимата, сияеше едно листо.