Кратка интерпретация върху разказите на Елин Пелин „Косачи” и „Задушница”

&bdq o;Косачи”: Лазо е белязан от чудачеството и непрагматичната радост от живота. Магията на неспокойната, ревнивата, но и сладостна любов отклонява Лазо от „пустата печалба” и той се връща при младата си жена. Подтикът за неговата ревност не е сериозен – той е подбуден от шегите на другарите му. Това е напълно не обичайна реакция за един отруден селянин. Но въображаемото и емоционалното взимат връх над реалното и разумнотто. Нереалното измества реалното, картините на фантазията надделяват над доводите на разума и това своеобразната победа на героя над потруденото му битие – той все още не е победен от него щом може да последва несигурните и емоционални пориви на душата.
 
Разказът може да бъде разчетен като история на ценността на приказното. Приказката се оказва оная „блага лъжа”, без която трудно се живее – тя е форма на бягство от реалността „и песните са за това – да се потопиш в тях, за да разбереш, че си човек”. Така не вярващият Лазо става най-голямата жертва на въображаемото – тръгва към дома си, воден от миражите на сърцето си.
 
„Задушница”: Този сюжет пренася темата в най-необичайното място – гробището. Външността на героите е в десонанс с представата за романтика. Те са възгрозни и възсмешни. Станчо уж се е попроменил, но пак изглежда смешен. Стоилка е дългообраза, кокалеста женица, постоянно прикрива прекалено едрите си зъби. Няма ги младостта и хубостта. От тях заедно със желанието си за щастие се пробужда желанието за живот без значение, че са бедни и неугледни. Така на гробището, навръх задушница, двамата герои, дошли да почетат душите на мъртвите, решават да се съберат – плахо и скромно, каквито са самите те.
 
Това е разказ не просто за събирането на двама души, а за пробуждането и съживяването на душите им,  за невероятната способност на човешката душа да се възражда за красотата на живота.