ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДРУГИЯ - РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ ДАНИЕЛ ДЕФО . Есе

Кобу за пищова
Другостта! Би възкликнал гордо античният философ – това е светът на необятните идеи, на неизпитаните чувствени стихии и на неоткритите пространства на знанието. Другостта! Ще въздъхне нежната душа на поета – това е способността да съпреживяваш, но и да открехваш завесата пред поредния човешки спектакъл, който да опишеш със златното перо на логоса. Другостта! Може би ще каже просвещенският авантюрист – това е правото на силния човешки дух, право, което властва над стихиите и обществото.
Всяка епоха ражда свой социално-естетически вариант на опозицията аз-другия. И той е може би крайъгълният камък на човешкия културен прогрес, а напоследък и на регреса. Не би могло и да бъде по друг начин - погледът на търсещия човек, на гордия Homo sapiens още с неговата поява на Земята е насочен към света, към опознаването на другостта и другия – една колкото щастлива, толкова и печална орис.
Човекът е създаден от своя Творец за добротворчество и блаженство, но не и без право да греши, да разрушава и създава. Но във всички свои усилия той е безвъзвратно свързан с обществото и със себеподобните, които също са несъвършени. Въпрос на мъдра, на трезва позиция е дали ние можем да простим, да подкрепим другия в жизненоважен момент за него или да отмъстим и нараним грубо неговите чувства. Самоизживяването на своята оригиналност и уникалност сред другите милиарди подобни нам същества е изкривяване на естествените хармонични закони в едно общество. Историческата памет на народите ни дава толкова примери за безумния нарцизъм на иначе назоваващото се хуманно общество. Има ли право един идеолог да манипулира цели народи, да разпилява човешки души в името на чистата раса?
Трудно е наистина да разбереш какво се крие зад един властен жест, зад една скрита въздишка, зад една преглътната сълза. “Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите”. Да се опознае човешката душа е толкова трудно, колкото е възможно да се изброи морския пясък. Тя е толкова крехка, като цвете, което дъхти със своя омайващ аромат, но понякога зад феерията от багри и аромати се крие отровния лик на смъртта. За да се разгадаее енигмата на душата, за да се опознае естеството на “другостта”, човек трябва да бъде “опитомен”. Но опитомяването е дълъг и сложен процес, и ти ставаш отговорен за всичко, което си “опитомил”.
Дори на незнаен остров, далеч от обществото, ти не можеш да избягаш от отговорността на своята съвест.
В едноименния роман на Дефо Робинзон Крузо среща дивака Петкан и с цялата искреност и пламенност на своята душа се заема да го “опитоми”. Робинзон му открива света на една рационална и амбициозна цивилизация, насочва го даже към “спасителния” път на истината – протестантството, но докрая на романа той не го назовава като свой приятел. А нали истинските хуманни стойности изискват равенство на човешките души! Дивакът, разбира се, е благодарен, че е оцелял и в неговата по детски наивна привързаност и непоквареност ние съзираме истинския образ на човека, сякаш цивилизаторът и робът сменят своите места.
“Опитомяването” е равнозначно на приятелство. Разбира се, човекът може да бъде безпощаден дори сред единомишленици, но никой не е съвършен. След като “опитомиш” някого ти трябва и да поплачеш и да поскърбиш. Затова и всяко приятелство си има своя цена.
Но човек оценява и анализира нещата около себе си винаги изхождайки от позицията на собствените си ограничени възгледи, чувства и мисли. Колкото и широко да е скроена дадена личност, тя винаги плаща своята дан на естеството. Подсъзнателно се налага нашата мяра и ние трудно преодоляваме себе си, само гениите може би грешат по-малко.
Дори и най-светлото, красиво и възвишено чувство, което понася човешката душа на крилете на неизмеримото щастие, което открива нови, необятни светове, може да бъде отровено от егоизма. Трогателни са наистина жестовете на искрена любов, готовността да пожертваш себе си за онова толкова скъпо, безценно същество, което “съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди“.