Войната-свобода

Войн кът лежеше в прахта от минути, може би часове, но за него бяха като дълги дни. Просто се взираше в сияйното и чисто небе и през главата му преминаваха спомени. Спомни си детството, юношеството, но най-ярките спомени му бяха от войната. Когато дойде в армията го мобилизираха веднага и го пратиха някъде на края на света. Военният конвой с воиници, техника и припаси премина през центъра на пустинята. Навсякъде само пясъци. Спомни си, че през дългото горещо пътуване повърна няколко пъти от горещината. Адски топло беше. На няколко места трябваше да дърпат заседналите транспортни коли. Не им позволяваха да се возят постоянно и изминаха общо взето половината път пеша. Две седмици мъчение през тази скапана пустиня ще се отрази зле на всекиго. Мразеше армията и войната и се ядосваше сам на себе си заради това, че се беше записал. Но няма как, войната изисква жертви. Всъщност на повечето воиници не им пукаше за войната в този момент. Просто искаха да се разкарат от нечовешкото пържило поне за минута две. На него не му пукаше за войната изобщо. Не му дремеше дали ще стреля по виетнамци или араби. Не знаеше дори за какво се води дази проклета война. Никой не знаеше или поне не си спомняше. На обикновения войник не се казват такива неща. Казват ти: “Отивай там и стреляй по всеки с различен цвят на кожата от твоя.” И ти го правиш, по дяволите стреляш с най-добрия приятел на войника-автоматът. За теб няма кауза или изгода, просто изпълняваш заповеди. Той не беше различен. И той следваше указанията. Ако зависеше от него отдавна да беше захвърлил оръжието си и да беше спрял войната. Но за разлика от висше-командващите, той нямаше изгода. Не му трябва нито някаква кръгла тенекия, наречена медал, нито каквито и да е военни почести. Тромавото неравномерно, но въпреки всичко дисциплинирано движение на конвоя продължаваше бавно и мъчително. Той си спомни, че трябваше да минат през пролома на отдавна засъхнала река. По-опитните войници знаят, че такива места крият опасност от засада, но в онзи момент жегата беше разтопила мозъка на всекиго и никой не обръщаше внимание, пък и тяхното пристигане в арабския град пригоден за военна база се очакваше преди два дни и нямаха време за губене, за да разузнават обстановката. Ако някой ги погледнеше отгоре в този момент, би казал, че това е гигантска стоножка, опитваща се да се провре в сламка. Уморените воиници едва се влачеха през прахоляка. Някои даже използваха автоматите си за да се подпират на тях. Когато бяха потеглили от военноморската база лицата им бяха жизнени и еластични, но прехода през пустинята ги беше превърнал в изцапани, вдървени и бледи плахи физиономий. Старите военни кучета използваха хитринки, за да не им се отрази дългия път толкова мъчително, но минималния опит на останалите воиници ги беше принудил да дерзаят и да псуват по всичко, което беше около тях. Цивилизования свят беше далеч зад тях. Той си припомни, че единственото, което искаше в този момент беше една студена бира, но това, което притежаваше тогава беше топлата и вкисната вода с отвратителен вкус. Трябваше да се радва, че имаше и това. Замисли се, какво ли толкова важно има в тази скапана пустиня, че трябва да измъчват собствените си войници в тази нечовешка жега. “Шибана война.”-изрече той. Докато си мислеше и разсъждаваше се чу пукот някъде отпред в колоната. Чуха се крясъци и отделни откосни изстрели. Нападаха ги. Той мигновено започна да зарежда автомата, но толкова му трепереха ръцете от страх, че това му отне повече от минута. Войникът до него даже сам се простреля в крака от невнимателност. Отделните пукоти преди сега се бяха превърнали в огнен ад. Навсякъде хвърчаха гилзи и оглушителния трясък на оръжията причиняваше болка. По върховете на пролома имаше може би най-малко няколко стотин озъбени араби, които освен, че стреляха мятаха и камъни. Навлизайки в конвоя те започнаха да колят хладнокръвно всеки войник. На дивашките крясъци на нападателите се отговаряше с псувни и заучени бойни викове. Дори най-професионалната армия не можеше да бъде подготвена за такова нещо. Нямаше нито бойни планове, нито военни стратегий бяха в полза. Адът на войната се приплъзваше бързо и стремително напред. Варварите, живеещи в пустинята знаят как да оцеляват и им беше лесно да изкормят изморения войник. Страх, ярост и болка се събираха в едно. Това му беше първата битка. Разликата между тренировките и истинската война беше само една-страх. Страх, който се вкоренява в теб и започва да разяжда цялото ти съзнание и психика. Тялото ти отказва да се подчинява и почваш да се движиш и действаш некоординирано. Сетивата ти се изострят до болезненост и всичките крясъци и изстрели те довеждат до най-долното психарско състояние. Спираш да мислиш и сам почваш да крещиш и надаваш яростни викове. Цялата ти поза се превръща в един изродски жест на параноята и нечовешкия страх и болка. Превръщаш се в едно гротескно създание, подчинено на най-дълбоките животински ценности във видимата човешка душа. На някои воиници това се отразява гневно и те почват да крещят и стрелят, на други-плахо и те се покриват зад всеки камък. Той беше от втория тип. След като осъзна, че вероятноста да го изкормят беше голяма се огледа за сигурно място. Забеляза една дупка в засъхналата стена на пролома и се скри вътре като придърпа трупа на един войник, за да закрие с тялото му отвора. Битката продължи не повече от десет минути. Кръв и трупове бяха покрили прашния път. Алчните араби почнаха да претърсват мъртвите тела за ценности. Някои даже почнаха да се гаврят, плюейки по униформите им. Спомените му от тази битка го накараха да изтръпне от ужас, но той въпреки всичко продължи да си припомня. Стоеше притаен в тази прогнила дупка сигурно повече от половин ден докато изчака всеки нещастен дивак да се разкара на поне няколко километра от пролома. Когато най-накрая се показа от през отвора слънцето вече залязваше. Опита се да претърси някое тяло за нещо полезно, но тези проклетий бяха взели всичко нужно. Нямаше никаква представа от посоката, по която трябваше да тръгне. Единственото, което знаеше беше, че арабите ще се върнат на сутринта и той трябваше да се разкара от там веднага. Тръгна да върви напред през пролома и при първия зърнат не толкова стръмен участък се изкачи извън пресъхналото речно корито. Пустинята беше пред него с цялата си грозна красота на фона на залязващото слънце. Очакваше го мъчителен и дълъг път. Нямаше идея накъде да поеме, затова тръгна на запад към блестящия залез. Вървеше цяла нощ. Целия беше раздърпан, окървавен, блед и изстрадал. Влачеше се бавно и изстрадало. Изпи и последната глътка вода от манерката си. Сега тя му се стори като дар божи. Дори през сутринта в тази пустиня слънцето грееше жарко и болезнено. То виждаше всичко и знаеше всичко. За него измъчения войник беше точка на фона на великата пустиня. Свещеното мълчание на слънцето продължаваше а долу някъде в далечината самотния страдалец се беше отказал от живота. Когато беше почти готов да остане и да изгние на жегата той забеляза в далечината оазис. “Мираж”- рече си той, но инстинктите му за оцеляване го принудиха да се запъти натам. Влачейки се на четири крака по горещия пясък, той изглеждаше като някое низше животно. Наистина беше мираж. Нямаше нито палми, нито вода, а само една голяма дюна. Той изпита жесток гняв и започна да рита безсмислено с все сила във въздуха докато не се строполи безжизнено на пясъка. Тогава погледна чистото небе и си припомни целия живот. Заспа. Когато се събуди се озова на някаква камила. Помисли се за пленник и се опита да слезе, но изтощеното му състояние не му го позволи. Пак заспа. Този път събуждайки се се озова в една коиба. Забеляза, че раните му бяха превързани. Вече не изпитваше жажда. Явно някой го беше напоил, докато той беше в безсъзнание. Нито беше завързан, нито някоя вещ му липсваше. Даже автоматът му, с който се беше влачил през пустинята беше до него. Грабна го и излезе извън колибата. Яркото слънце го заслепи, но той продължи напред и се удари в някакъв стълб. Започна да псува и да ръкомаха във въздуха. Когато зрението му се проясни той се огледа наоколо. Намираше се в някакво обокновено арабско селце, сякаш забравено от войната. Всичко беше толкова спокойно. Няколко изцапани арабчета го зяпаха любопитно. Един старец се приближи до него и започна да му говори нещо. Но той не му обърна внимание. Стисна оръжието си още по-силно и усети как нещо го стяга отвътре. Още веднъж се сети за битката и за крещящите от болка негови сънародници. Разтърси глава и затвори очи. Не искаше да си го припомня това пак. Когато отново отвори очи видя пак същия старец, който продължаваше да говори. Но сега той му изглеждаше по-различен от обикновен човек, спасил живота му. Изглеждаше му като арабин. Бясна ярост го обгори и той блъсна арабина. После зареди автоматът си и изстреля няколко куршума във въздуха. Децата и майките се разпищяха. Няколко мъже се затичаха към него и почнаха да му говорят бързо някакви неща. Но като видяха червения луд поглед на войника се отдръпнаха назад. Това не ги спаси. Той почна да стреля яростно по тях и телата им се свлачиха безжизнено на земята. Децата се разбягаха и разпищяха, а майките почнаха да изпращат клекнали молитви на Аллах. Разяреният боец се приближи до една страшно уплашена клекнала жена я погледна в очите. Видя нечовешкия страх в очите й. Усмихна се злобно и стреля в главата й. Мозък и кръв омацаха цялото му лице. Той се изсмя злобно и почна да стреля хаотично във всички посоки. Тела се строполясваха навсякъде, включително и детски. Но за него това бяха просто едни варвари. Всичко човешко се беше изпарило от него. Сега той надаваше крясъци идващи направо от ада. Те бяха по-отвратителни и от най-долните животински звуци. Крещейки той се въртеше и стреляше напосоки. Дори когато му свършиха патроните, той започна да бие димящите тела с приклада на оръжието си докато не се сгромоли на земята от умора.
       На другия ден се събуди във военната база. Някой го беше намерил. Един лекар му каза, че трябва да се яви в конферентната зала след два часа. Влизайки там той чу бурни аплодисменти. Няколко военни го поздравиха, а от трибуната се чу глас: “Награждавам този боец с медал за изключителни военни заслуги в името на родината. Той е гордост за нашата цивилизация и нека има повече опитни войници като него. Да живее демокрацията, да живее свободата.” Отново бурни аплодисменти. Той се огледа и видя само усмихващи му се офицери. “Да, да живее свободата. Тя е дар от бога и трябва да я зачитаме. Свободата-всеки има право на нея. Да живее свободата.”-рече си той и си тръгна. Никой не знае какво стана след това. Някой казват, че този войник се е самоубил, други, че е живял спокойно до края на живота си, който всъщност бил скоро. Аз знам само едно, че неговия автомат все още седи в музея, а над него пише: “Войникът с този автомат се бореше за свобода и равенство.” Ако той видеше това би казал, че не се бореше за свобода, а за оцеляване. Това криво разбрано оцеляване, което погуби невинни човешки животи по най-жестокия начин. Войникът не беше виновен, войната беше. Война за свобода. Да живее свободата и демокрацията.