Аз и Мрака. Есе

Върв х бавно - не че бях изморен, но Мракът ме опияняваше с някаква странна сила. Стъпките ми станаха толкова равномерни сякаш се изгубиха  в тишината. Дори не усещах пода под краката си. Мракът се беше слял със стените на тесния коридор и откриваше пред мен едно необятно пространство, в което можех дори да затворя очи и да продължа… Знаех, че е някъде там, усещах трептенето му още от първия миг, в който се появих на “бял” свят и дори не си задавах въпроса за смисъла на моето пътуване. Никога не се бях обръщал назад. Не че не ми е било любопитно,  но нямах време за губене, а и необяснимо откъде знаех, че път назад няма. Всъщност аз не бях тъжен, даже напротив - беше ми леко, с Мрака бяхме едно цяло и единствено от мен зависеше дали ще му позволя да бъде тъмен. Мисълта, че с всеки изминал миг съм все по-близо, сякаш ме караше да сиая. А трептенето все повече се усилваше, постепенно се превърна във вълна и аз попаднал в тази магическа вихрушка, незнайно как се озовах във вътрешността на огромна сфера изтъкана от ярки снопове светлина. Тогава Го видях - беше малко пламъче в центъра на светлото кълбо, от което извираха всички искрящи нишки. Приближих се бавно и протегнах ръка. Пламъкът излъчваше някаква странна топлина, излъчваше спокойствие, хармония. Нима това беше щастието? Нещо не беше наред… Чувствах се слаб. Сякаш пламъкът ми беше отнел цялата сила която ме водеше до сега. Дръпнах ръката си рязко като опарен. Нещо ме накара да погледна от другата страна. В стената на огнената сфера зееше тъмен отвор. Потрепнах. Усмихнах се. Беше моя стар познаник - Мракът. Викаше ме. Отново?! Та нали той ме доведе до тук? Спрях да си задавам въпроси - нямаше смисъл, а и не исках да оставам, исках отново да полетя. Онова, предишното трептене, отново го почувствах и  нямах сила да се противопоставя. Приех Мракът отново в мен, той не ме беше забравил. Летях със същата лекота, бях щастлив. За миг си помислих, че всичко се повтаря. Към какво пътувах отново? Какво значение има? Нали се чувствах жив? Сетих се, че няма нужда и от тези въпроси. Пламъкът на надеждата ме викаше отново… и дано този път се окаже недостижим...