ЕЛИН ПЕЛИН. „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА"

Кога о д-р Кръстьо Кръстев пише"за първата книга на младия Елин Пелин, той намира много слабости в неговите разкази и почти го отрича. Но когато говори за композицията на същата книга, критикът заключава: „...Елин Пелин печели от събиране на своите [разкази];... в книга от рода на Елин-Пелиновата като да се съдържа повече от онова, което има във всеки [разказ] отделно:.,.Елин Пелин се допълня." И ако това е вярио за дебютната му книга „Разкази", том I (1904 г.), то като че ли важи с по-голяма сила за много по-късно издадения от него сборник „Под манастирската лоза" (1936 г.). Още д-р Кръстев е забелязал в първите работи на писателя онази вариативност на мотивите и стилистиката, които преминават от разказ в разказ, без обаче отделната творба да изчерпва докрай заложения проблем. Днес колкото и близки да ни изглеждат много от неговите разкази - и по тематика, и по стилно-езикова принадлежност, - те оставят усещането за своеобразно преминаване на единия в другия, за преливане и движение, което придава цялостен обем на разказното му творчество.
Различни и често противоположни в тълкуването си са оценките на критиката за „Под манастирската лоза". Още Елин-Пелиновите съвременници не са на едно мнение за характера на тази книга. В наше време поне три цялостни и стройни изследвания за сборника (на Искра Панова, Михаил Неделчев и Симеон Янев) застъпват различни тези и експонират различни подходи за тълкуване. А това разнообразие и дори разнобой в критическите интерпретации подсказва, че се срещаме с особена книга. И „особеното" в нея е целостта й - именно това измъчва изследвачите. Ако отделно се разглежда всеки един от разказите, като че нещата изглеждат ясни и еднозначни. Но когато започнем да разсъждаваме за книгата като единно цяло, като сборник с разкази, които не са механично подредени един до друг, а имат помежду си някаква връзка, тогава вече проблемът наистина става изключително сложен и той не може да има единствено и еднозначно решение. Защото самият писател е заложил нееднозначността като принцип на своя сборник (ако това може да се нарече художествен принцип). И тъй като този „принцип" се колебае между художественото като поетика, обществено-поведенческия стил като изискване на конкретното социално време и проблематиката на творбите като конкретно-битови и нравствено-философски, „колебанията" в критическите интерпретации са неизбежни и изключително полезни в своите „разночетения". " ,
Проблемите, които повечето от разказите поставят, имат нравствен характер. Изключение правят „Една обиколка на свети Георги" и „Жената със златния косъм", но и те някак скрито, като следствие от разказаното или като реплика към установени нрави проблематизират въпроси от нраветвеността на човека. Светците се събират, за да „поискат от Господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване", тъй като плътското влечение е грях („Светите застъпници"). В различни варианти въпросът за греха и неговото опрощение, за душата и тялото е поставен и в „Очите на свети Спиридон", „Изповед", „Чорба от греховете на отец Никодим", донякъде и в разказите „3анемелите камбани", „Пророк" и „Веселият монах". Наред с него е видян от Елин Пелин и по-широкият проблем за доброто и злото, който в изброените творби е само маркиран, а в разгърнат вид го откриваме в „Огледалото на свети Христофор". Разбира се, всеки от разказите е вътрешно по-богат, различно нюансира този тип проблематика, натоварва с нея разнородни по своя характер и светоглед герои, като им „възлага" непосилната задача да намерят неговото решение.
Наистина непосилна е тази задача, защото доброто и злото като противодействащи си, но и като взаимно свързани и допълващи се начала са изначално заложени в земния живот. Човешката душа се стреми в своето усъвършенстване към небесния мир, но вън от тялото и извън всекидневието, отчуждена от другите хора, тя би ли постигнала своята цел? В една от книжките, с които е увил белите и черните бобени зърна, отец Никодим е записал: „Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" За плътски прегрешилия, но жалещ за малките буболечки герой от „Изповед" изповедникът възкликва: „Тоя човек може би е поблизо до Божията истина. Той живее под сам6 звездите." Вътрешният усет у свети Спиридрн се оказва по-силен от сетивата, защото „там, в душата му, има други очи, които той не можеше да избоде".
От гледна точка на нравствено-философския тип проблематика най-сложен и многоаспектен е разказът „Огледалото на свети Христофор". Героят изцяло е завладян от идеята за борба със злото, –той „стои над закона, защото силата беше закон". Той е „защитник на правдата и на истината", но сам решава кое е истина и кое е добро. И в тази си непримирима борба със злото добива „зъл кучешки образ". Като унищожава порока, той вече „не може да различи злото от доброто". Думите на явилия се пред него дявол най-точно представят безсмислието на неговата борба:„...изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят". Връщането на човешкия си образ свети Христофор постига, като прави добро на най-лошия, на дявола. Диалектиката между добро и зло изпълва смисъла на този разказ. Критерий за различаване на доброто е злото, път за превъзмогване на порока е неговото изстрадване и опрощение. Т.е. чрез доброто и най-злият може да превъзмогне себе си. Но тук е поставен и друг голям нравствен въпрос - кой определя кое е добро и кое зло и дали те съществуват абсолютно отделени едно от друго? Защото свети Христофор върши зло, като „изземва" функциите на Бога и с насилиее раздава правосъдие.
Подобен проблем откриваме и в разказа „Пророк", но в него самопровъзгласилият се глашатай на възмездието е обречен на Божието наказание, не може да достигне до нравствено прераждане, тъй като за него земният живот е само зло. И въпреки че един от старците му казва: „Ако няма злото, никой нямаше да знае що е добро", той продължава „с гняв излоба"(сиреч, без да възприема дрброто като коректив на злото) да мисли, че изпълнява Христовите заповеди.
Проблемът за изначалната и необходима връзка между доброто и злото, между душата и тялото, между небесния и" земния живот е общ за повечето от творбите в „Под манастирската лоза". Като разсъждава над този по своята природа голям моралйстичен въпрос, Елин Пелин е в особената роля на морализатор. Но тук веднага трябва да направим уточнението - в разказите наистина има „поука", в някои дори изказано пряко, но писателят не натрапва дидактично своите възгледи. По-близо до истината е да се каже, че в сборника Елин Пелин поставя повече въпроси, отколкото са готовите решения. Сякаш той пита себе си, а по този начин провокира и читателя, без да му предлага единствено верния отговор. В този смисъл Елин Пелин е моралист (що се отнася до характера на въпросите, които го измъчват), но той не е краен морализатор. Това ясно личи както в характера на персонажната система на разказите, така и в тяхната тематика и в особеностите на поетиката им.
Героите са все светци, свещенослужители и само в редки случаи мирски лица. Сиреч в тяхната принадлежност предварително е зададена идеята за отказ от земното и тленното, те в голяма степен се включват в разказа като герои-идеи, което отвежда към морализаторските им функции в творбата. Но твърде неморализаторски и неканонично звучат в техшгге уста реплики като: „Недостоен съм по две причини - по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните" („Отец Сисой"); или авторовите характеристики за някои от героите: Свети Христофор „не считаше за грях ни плътската, ни духовната любов", свети Георги сам тласка към плътска любов двамата влюбени, монахът Еникий напуска манастира и отива сред хората, за да ги радва и весели. Някак враснали във всекидневния живот изглеждат Елин-Пелиновите светци и свещенйци, те носят в себе си идеята"за духовното и вечното, нр са и битово приземени.
В тематиката на разказите има отдаЛеченост от мирските дребт ни грижи. Дори мястото, където е поставена случката, е все отдалечено, изолирано, необйкновено: „горе в планината", „в едно малко глухо градче", „далече на един голям остров в морето", „в гората, гдето течеше голяма река, между брегове, обрасли с върби и ракита". Но тази условност на мястото и ситуацията, която е и условност на проблемно равнище, често бйва битовизирана или поне конкретизирана и сведена до всекидневното и обикновеното.
Ако сравним творбите от „Под манастирската лоза" с по-раннйге разкази ка Елин Пелин, особено с онези, който са станали христоматийни („Ветрената мелница", „Напаст божия", „Андрешко"), се виждат различия не само в характера на случката и в тематиката. В р"азказите от разглеждания сборник сюжетът, композицията, диалогът, пейзажът имат по-друг характер. Сюжетьт тук сякаш е редуциран, осреднен, малко,или много условен, а и неговите функции по отношение на целия разказ не са така категорично определящи. В композицията на творбите се долавя някаква предпоставеност, диалогът е повече илюстративен, отколкото комуникативен, функциите на пейзажното описание не само са стеснени, но са и прекалено зависими от идеята, която трябва да се докаже. Затова и някои изследвачи сочат близостта на този тип разкази на Елин Пелин с притчата, с иносказателния разказ.
Разказите от „Под манастирската лоза" са^близки помежду си, но едва ли само поради общата им проблематика и сродната поетйка. Обединяват ги и други - вече надтекстови значения и елементи, действието на които оставя у читателя впечатлението за сборника като за ненакърнимо цяло - сякаш надтекстово отделните разкази съставят свой голям „сюжет", побрал и подредил в себе си различните сюжети на отделните разкази. А всъщност между тях няма пряка събитийна връзка, няма и общи герои, които да развиват черти от своя характер в подредените една до друга творби. Но има нещо, ,което веднага прави впечатление. Сборникът започва с разказ-въведение. ,,Отец Сисой" не е просто първи разказ в книгата. Скромното му присъствие и като обем, и като проблематюса не бива да ни подвежда. На този текст белетристът възлага особено важни функции. Той трябва да въведе читателя в проблематиката на книгата, да даде кода за четене на следващите текстове, да подскаже, че трябва да възприемаме сборника като единно цяло, да разкаже предисторията му и да създаде необходимата условна ситуация, която ще бъде почти задължителна и за другите творби. Разказвачът завършва това въведение с изречението: „Ще ви разкажа някои от неговите приказки, пълни с поучение и дълбока мъдрост."
Тези „приказ,ки" са наистина поучителни и мъдри, но това последно изречение е поставено не толкова, за Да ни даде някаква точна информация, а за да подскаже, че трябва да възприемаме текстовете като единно цяло, като нещо общо. Те са „приказки" на отец Сисой, но само на едно място (в „Чорба от греховете на отец Никодим") разказвачът ще се върне към него, и то не за да го преразказва, а за да го включи като участник в разказа за тихата драма на отишлия си от този свят отец Никодим. Уж останалите истории са излезли от устата на ощн Сисой, но всъщност всичките са разказани от обективен разказ?ач, който не допуска намесата на друга гледна точка. С тази уловка р началото, че ще четем чути от другите и преразказани текстове, Елин Пелин постига нещо важно, подсигуряващо внушението за цялост на сборника - автор на „приказките" е едно лице. И макар след това функциите му на разказвач да са иззети изцялр, "споменът" за него остава, като ненатрапчиво се наслагва върху всяка разказана ни история. Този спомен-усещане остава, защото - вече випяхме - в повечето от текстовете е вложена условност, която дистанцира и отвежда косвено към механизми на преразказването.
Макар и съвсем кратък по обем (единадесетте разказа се побират на около 60 страници), сборникът е с много широк вътрешен обем. Ако иносказателно-поучителният характер на творбите ерозира донякъде тяхната епическа широта, то подредени една до друга, те внушават пределна обемност на цялото, разширяват смисловия обем на сборника. И тук някъде трябва да поставим големия въпрос за характера на връзките между творбите.
Всеизвестно е, че Елин Пелин пише отделните разкази в продължение на повече от четвърт век с Големи периоди на прекъсване. Знае се, че той смята книгата си за недовършена (друг е въпросът, дали тя е вътрешно завършена, т.е. дали изчерпва заложения кръг от проблеми). Забелязва се и известно разностилие между творбите, писани в различно време. Всичко това може да ни подскаже, че връзките между отделните творби трябва да тьрсим не само по логиката на тяхната смислова близост, но и по раздалечеността им. И ето как „Очите на свети Спиридон" и „Огледалото на свети Христофор" (и двата разказа са писани през 1921 г.) се „държат" плътно един за друг - дори заглавията им по семантика и структура са еднотипни. И колко различно стои един разказ като ,,Пророк" (1934 г.), сравнен с „Огледалото на свети Христофор". Видяхме, че проблемът, който и двата разказа поставят, е общ в своя корен. Но оттук нататък започват различията. Няма да ги проследяваме детайлно, защото ни интересува повече следствието. Ако „Очите на свети Спиридон" и „Огледалото на свети Христофор" са разкази близнаци, то „Пророк" е техен далечен роднина. По подобен начин се отнасят един към друг и повечето от <5станалите разкази, от което идва усещането (дори и физически пространствено) за изключително широкия смислов обем на цялата книга. Можем да открием родствена близост между отделни двойки разкази, но в същото време - и раздалечаване, дори решително оттласкване на тези двойки от други творби в цикъла.
И така — книгата има свое смислово ядро и то се образува най–вече от близката проблематика на отделнйте текстове, а на формално равншце е маркирано от разказа пролог. Но книгата има и своя смислова периферия, която очертава един голям периметър както от варианти в сродния тип нравствена проблематика, така и от варианти дори на стилово-езиково равнище. Тази вариативност, проявяваща се по принципа на пулсирането (приближаване и отблъскване, свиване и разширяване), предопределя впечатлението за широк смислов обем, за епичност на цялото, за общ „сюжет", който води към определена крайна точка. Но всъщност книгата няма финал, ако мислим за художественото време в сборника като за епически необратимо и цялостно завършено. А това очевидно влиза в противоречие със замисъла на автора. Защото той не желае да разкаже една цялостна история, а да представи различни варианти („приказки") от тази история. И то така, че да разруши представата за последователноет, за логична постъпателност вътре в цялото. И когато писателят осъществя-ва нови издания на „Под манастирската лоза" през 1940 и 1945 г., той не прибавя други творби, не променя структурата на книгата. Сиреч за него на смислово равнище тя е завършена. Така както е завършена и цялостна и за читателя.
Впрочем тя е цялостна в съзнанието на читателя и още по една причина. Обикновено „Под манастирската лоза" се приема като оразличителна спрямо останалото творчество на Елин Пелин, като творба, която решително противостои на по-ранните му разкази. И вече в тази сфера на мислене „Под манастирската лоза" разрушава втвърдената представа за Елин Пелин като „художник йа българското село".