Българинът и другите. Есе

Чувс вото за национална идентичност е нещо като изкуствено създаден имунитет, който е достояние на всеки човек, независимо от държавата, към която принадлежи. И в този аспект, българите по нищо не се различават,  нито отстъпват на другите нации. Измеренията на чувството за отношенията към другите на българина  обаче са твърде нехомогенни и разнопосочни. Част от нацията се прекланя пред достиженията на чуждите култури, /или псевдокултури/, друга част – отрича изцяло останалия свят и неговите културни или национални богатства. Или просто не се интересува от тях.
В условията на глобализация обаче, българинът трябва да направи своята лична реформа, защото иначе е изправен пред опасността все по-интегриращата се  международна среда да се разправи брутално и с него, и с мисленето му, което за броени години стана архаично. Той трябва да излезе от състоянието на тотален “мисловен комунизъм”, да започне лично да брани интересите си, поемайки най-после отговорността за себе си и обществото. Освен това, българинът трябва да приеме, че съществуват както и други нации, така и индивиди от собствената му среда, които имат различни нужди и  потребности, различни разбирания и мироглед. През последните петнадесет  години човешките права  у нас бяха сфера на идеологизиран дебат и дълбоки недоразумения. Действия с враждебно отношение към въпроса за човешките права обикновено не отекват с тревога сред обществото, а на моменти даже се радват на широка обществена подкрепа. Подобна реакция събуждат например случаите на насилие от страна на полицията или на дискриминация спрямо етнически и религиозни малцинства. Обществото все още не е наясно с въпросите за човешките права и международните стандарти. Въпросът се свежда по-скоро до егалитарните измерения на проблема, до държавно осигурената социална и икономическа защита, отколкото до нормите за защита на личностния интегритет. Кризата с нейните социални и икономически ограничения, пред които през последните две години са изправени все по-широки слоеве на българското общество, възроди вкоренените предразсъдъци и враждебност към "другия". Предразсъдъците и дискриминационното отношение на обществото са насочени специално към ромското население и различните религиозни общности. По инерция терминът "малцинства" се свързва на Балканите с етнически или религиозни групи. Подобна инерция може да има две интерпретации: оптимистична и песимистична. Според оптимистичната малцинствата, дефинирани по различен от етническия или религиозния признак, са напълно интегрирани в обществото и не се възприемат или самовъзприемат като малцинства. В песимистичната обаче има нотки дори на трагизъм: тези малцинства си остават "зад кадър", все едно не съществуват изобщо. За съжаление в България втората интерпретация е валидната. Българинът трябва да преодолее този манталитет и да приеме различният друг, ако желае да се нарече гражданин на Европа.