Димитър Димов (Тютюн)

Зами ъла на романа “тютюн” респектира със своите интелектуални и художествени размери. Да се отрази една историческа епоха в живота на нацията, една епоха, която се характеризира с гигантски класови битки, наситена с абстрактен драматизъм - такава е била най общо казано художествената идея на Д. Димов. Историческата гибел на българската буржоазия, нейният политически и нравствен упадък стоят в центъра на художественото изображение. Тютюн не е трактата върху историята, не е история, а е художествено изображение на човешките страсти, съдби, картина на нравите и човешките отношения. Ако проследим историческите рамки, които протичат сюжетът на романа, ще видим, че действието започва, когато фашизираната българска буржоазия се стреми по най зверски начин да се справи с всички прогресивни сили в страната. Именно в такива тежки периоди на историята най ярко изпъкват като най характерните особености в развитието на едно общество, класа, нация така и най типичните черти на човешката психика, на човешкия характер, тогава се разкриват най трагични и необикновени човешки съдби. Според Д. Димов по старата генерация тютюнотърговци, въпреки вълчия експлоататорски характер е запазила нещо от благородството и достолепието на патриархалните времена. Тая генерация има свои традиции и морал, човешко достойнство за разлика от една талпа първенюта нахлула във висшия търговски свят произлязла от жаждата за лесно забогатяване, загубила човешкия си облик, забравила всякакви морални норми пред възможността да спечели пари. Именно тази общност се представлява от Борис Морев. Мислейки върху сюжета на тютюн откриваме че в края на краищата това е романът на Ирина и Борис. Любовта на Ирина и Борис преминава през различни препятствия те получават всичко, към което са се стремили, те имат богатства, власт, между тях не остава никаква пречка. Но точно по това се разбира че между тях лежи някакво страхотно празно пространство, някакви ледени стени, които не могат да преодолеят. Те сами откриват че между тях винаги е стояла “Никотяна”. Всичко става в името на “Никотяна” заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер, заради нея става стачката в която намират смъртта си Чакъра и Спасуна, заради нея умира Борис. Тя е мълчалива и безучастна с някаква божествена жестокост приема всички жертви. Тя се храни с кръв и човешки съществувания. В нейното мълчание “Никотяна” сякаш намеква, че тя е съдбата. Също олицетворява не само властта на парите на тютюновите магнати, тя в същото време представлява един смразяващ, алчен, безскрупулен и нов свят. Борис е забравил всичко на света, превръща се в един автомат за печелене на пари, в нечовек маска на човек зад която няма нищо. Той достига върховете на обществото, най голяма мощ и власт, най много слава и влияния с цената на нещо много страшно - загубва човешката си същност. Същото е с Ирина, за да достигне върховете на обществото, блясъка и разкоша за които е мечтала тя също загубва човешката си същност, превръща се в платена жена, хладна развратница, студена търговка. Никотяна я заплита неусетно в мрежите си и Ирина неусетно започва да и служи. Успоредно със света на “Никотяна” живее един свят противоположния т полюс, заплашителният съпровождащ мотив напомнящ за възмездието. Това е пролетарятът, революционната класа, която ще събори престъпната власт на “Никотяна”. Върху основата на тоя мотив за почва развенчаването на света на капитала. В “Тютюн” противоположнос тите добиват определен исторически смисъл: две класи, два морала, две философии. Всеки герой от единия свят си има своя двойник в другия. Борис Морев и Павел Морев, Макс Ешкенази и Костов, Ирина и Лила, Шишко и Лихтенфелд, докато се стигне до вътрешната структура на определените образи: ранната Ирина, мечтателна и чиста и провинциалистка на покварената светска жена, на самоубийцата Ирина. Романа “Тютюн” заживява в нашата литература двоично. По някаква ирония на съдбата с битието на тази книга се случва нещо патологично, подобно на Д. Димовите герои. Всъщност появява се един роман, а после и неговата сянка. Постепенно местата са разменени и разликата се узаконява. Литературната критика ревизира своите оценки, но продължава да работи с второто издание, защото то бе последната воля на Д. Димов.