Сродната душа е именно човекът, който най-малко прилича на вас (есе)

М

ого хора влагат в думата приятелство, силни фрази и чувства. Но какво всъщност представлява приятелството? По какъв критерий определяме възможността, някой да ни бъде приятел или тъкмо обратното, да не бъде? А не се ли затваряме в собствените си стереотипни (уж принципни) катакомби, като правим подобен избор?
Е да ще кажете “от всяко дърво, свирка не става”, сиреч не всеки може да ни бъде приятел. И водени от собствените си душевни потребности, започваме да измерваме хората в енергийни полета и ако датчикът покаже високо ниво на индивидуалност, заключаваме че приятелство в случая не може да съществува.
Друг силен аргумент, с който хората “преценяват” останалите, като възможни обекти за приятелство, е съществуването на общи интереси.
Трети мотивационен ориентир е примерно, мнението на останалите (твърде крайно и неправилно). Т.е. водени от общественото мнение, всъщност игнорираме себе си, като приятелски настроени същества към самите себе си. Защото казахме че индивидуалността е пречка за приятелството. А аз твърдя, че преди човек да се сприятели с останалите, първо трябва да го стори със собствения си характер.
И така едно, две, три, четири… до безкрай. Безкрайни стереотипи и аргументи. Но до какво водят те? До намирането на точния човек? Нима много от нас не са били разочаровани и предавани от най-близките си хора? Нима не сме били лъгани в най-голямото си доверие, във всеотдайността си, в чувствата си?... Има ли такъв човек? Съмнявам се…
Скоро прочетох, заглавието на това есе в една книга. И се замислих за мен и моите приятели. Нима всички ние, макар и да образуваме един така наречен приятелски кръг, не се различаваме по виждания, мнения, интереси? Напротив! Осъзнах колко различни сме всъщност едни от други.
Най-добрите ми приятели не са тези с които прекарвам най-много време, а тези с които бих прекарал малкото си свободно време.
Най-добрите ми приятели не са тези които ми казват “Колко си великолепен”, а тези които ми посочват грешките, помагат ми да ги преодолея и ми подават ръка, да продължа напред.
Често ми се случва да се скарам с най-скъпите за мен хора. Мисля че това е така, защото държа на тях, защото мога да им кажа неща, които на останалите хора не бих могъл. Защото ми пука…. пука ми, обичам ви… много, силно и някак си по… детски.
Скъпи читатели помислете моля ви и над друго:
Аз твърдя, че ако двама приятели постоянно са на едно мнение, то единия не е искрен.
Така че… казвайте си всичко в очите, така ще се познаете, приятели!
Трудно допускам непознати до себе си. И съзнавам, че правя огромна грешка. Заключвам врата без да знам, какво точно се крие зад нея. Не правете като мен.
Иска ми се да ви “питам” и друго:
Не ви ли се е случвало години наред да се познавате с един човек, на равнище познати, а след време да се преоткриете и да станете най-добри и истински приятели?...
На мен ми се случи. Най-доброто ми приятелче в живота е едно малко елфическо същество (обичам те Гери!), което аз слепеца успях да видя едва след четири годишен контакт.
Сега тя е моята най-сродна душа. И същевременно е толкова различна от мен…
Пожелавам ви – намерете се в различното и незабележимото и се… обичайте!

* В случая е цитиран Уейн Дайър