Йовков и войните

В те стовете на всички Йовкови творби се криеше понякога зад малки илюзии и дори зад заблуди, но винаги присъстваше неговото “не”.
Най-напред Йордан Йовков каза “не” на безумието във войната: това беше едно своеобразно отрицание на най-голямото зло в историята на човешката цивилизация.
Когато поручик Йордан Йовков започва да пише своята “военна проза” – беше края на злополучната 1913г., - българската литература, “атакувана” от войните, изживяваше дълбока духовна дислокация. Войната показваше своето неизбежно земетръсно влияние върху духовете на българската интелигенция: събудиха от естетическата дрямка дори символите и се изправиха пред големия кръстопът на живота. Войната се отразяваше в литературата в два вечни традиционни аспекта: победи – поражения, опиянение – изтрезняване, героика – ужаси. Роди се понятието военна литература.
По време на войните Йовков създаде една неповторима баталистична живопис – творби, които имат изповеден характер, действието се води от първо лице, на всяка крачка се среща личното местоимение “АЗ”. Формата на неговия военен летопис носи нещо от онази характерна за времето си проза, в която има елементи от жанровите особености на дневника и изповедта, на разказа и очерка. Това бе един своеобразен белетристичен хибрид, в който се чувствува присъствието на войника. В своите военни разкази и очерци Йордан Йовков разказва като един от многото очевидци. Той ни поднася една от многото истини.
“Аз” се потулваше вече зад гърбовете на “ние”. Най-хубавото във военните творби на писателя е това непосредствено “аз” – изречено или неизказано, - в което се чувствува личният участник, боецът от фронтовете. В тези разкази има страници, в които се чува истинско “ура”, мирише на истински барут, има истински кални окопи, стрелят истински гаубици. Това са вдъхновените полети на една поетична душа. Всичко, което написа Йовков за войната е изповед: хубава или лоша, правдива или идеализирана – тя е преживяна и затова е съкровена.
Наред с патетичните страници той отрицава войната – по един своеобразен Йовковски начин! – живее в неговите творби, за да намери своето най-подчертано извисяване в по-късните му работи. Особено в новелата “Последна радост” – произведение, с което се хвърля символичен мост между “вчера” и “днес”. Последната радост на Люцкан – малката бяла лайка – едно рядко олицетворение на живота пред смъртта. В някои от случаите летописеца Йордан Йовков поглежда войната от официалната страна. На при все това той отрече Марс по един много по-прост и обикновен начин – с Човека. Под войнишките чинели той навред търсеше хората. В най-зловещата антихуманитарната проява на човечеството, каквато е била винаги войната, Йовков търсеше и намираше разпилените останки на хуманизма. Той ни показа не как човек се превръща в животно, как се оголват инстинктите, а как успяват хората въпреки безумието и нищетата, въпреки крушенията, до които достигат, да останат винаги човеци. През тоя твърде кървав век на техническа цивилизация, войни, расови издевателства и духовна дехуманизация се наситихме на инстинкти и животински изцепления върху личността, на насилия върху свободолюбивия прометеев дух на човечеството. Затова и непомръкващото учарование на Йовковата военна проза, наред с нейната ярка изобразителна сила, е преди всичко в съхраняването на човечността – разпиляна и прокудена по кръстопътищата на войната, - човечност, единствено връща хората към истинския живот.
Най-хубавите страници във военната проза на писателя не са тия, в които галопира: “белият ескадрон”, а ония в които звучи “Песента на колелетата”. В изкуството на Йовков има две видения, които застават едно срещу друго, едва ли не като две “враждуващи” метафори. Едното видение е грозната красота на белия ескадрон, онова единствено по рода си кърваво зрелище на жестока красота и безумна смърт. Белият ескадрон който излиза като облак, озарен от залеза на слънцето, който се понася като вятъра, като вихрушка, за да понесе смърт, за да намери смърт. Напразни са тук тия великолепни сравнения, които се изсипват в такова необичайно изобилие и които имат една единствена цел: да ни покорят, да ни направят пленници за да коленичим мълчаливо пред саможертвата и зловечната красота на тая баталистична картина.
Второто видение е “бялата лястовица”, този мъничък символ на човешката надежда, на живота, на загубено щастие. Бялата лястовица – тя стана символ на цялото творчество на Йовков. Тя разпери криле над всички негови разкази. Като лунатици неговите хора вървят по прашните пътища на живота, измъчени, изстрадали, за да търсят надежда в “бялата лястовица”, която лети пред тях. Никой не я е виждал. Но героите вярват, че тя съществува защото без тази вяра животът им би бил пустота.
И мигар меже да има нещо учудващо в това, че в най-завладяващите и човешки страници на “Земляци”, “Балкан”, “Последна радост”, “Белите рози” лети “бялата лястовица”, дочува се като далечно ехо “песента на колелетата”. След грохота на гаубиците и дрезгавото ура на победителите, сред зловещото мълчание на затишието пред боя, сред мъртвешките призраци на болните от холера и отчаяните стонове на смъртно ранените писателят, големия човеколюбец е сложил няколко нежни цветчета с белият цвят на невинността, намерил е няколко ярки метафори, които тук, на фронта, ни изглеждат още по-привлекателни и необикновени.
Белите рози на двамата влюбени.
Кротките мечти на земляците.
Мъничката бяла лайка на Люцкан.
Полуделите от пролетта ниви.
Писмата на близките.
Жеравите пролетели над фронта.
Животът винаги се е оказвал по силен от смъртта. Символи на победилия живот срещаме и във военните разкази на писателя. Най-отбраните страници в тях, които ни разказват за преживяното край Дойран и Мустафа-Ачи, са пак тия необикновени връщания към живота, защото мисълта за него е била винаги по-велика от мисълта за смъртта. Ала това “връщане” преминава винаги през отрицанието, през онова понякога невидимо Йовково “не”, което живее в подтекста на тия очарователни творби.
Преживял народната трагедия, Йордан Йовков написва след войната две книги – едната за илюзиите, другата за легендите. Без илюзии и легенди животът е немислим. След трагичните вести той губи всички илюзии, остава му само една – песента на колелетата. Живял в едно убого на политическа нечистоплътност, той е жадувал за красота така, както случайно попадналият в тъмнината човек жадува за светлина. Неговото сърце е копнеело за върховете на човешката нравственост. В света на порока Йордан Йовков се задушава.
Отвратен от врявата на деня, писателят търси красотата, която народът съхранява в своя живот, в легендите и песните си. Избягал от съвременността, той отива да уталожи жаждата си за нравствена красота при извора на своята младост. А при “извора на живота” винаги е най-чисто. Той тръгва от миналото, за да дойде отново в съвременността, той излиза от “вчерашния ден”, за да създаде истини, валидни и за “днешния ден”, той възпя “света от вчера”, не защото беше по-съвършен, а защото преправен от спомените и мечтите, се превръщаше в красив свят. Албена и Боряна, Сали Яшар и Шибел – това са авторовите мечти и затова са толкова хубави. От живота на Добруджа писателят създаде една друга Добруджа. По своето външно изображение Йовков е безукорен реалист, но по своите вътрешни конципции е романтик. И тези романтични концепции са неговата необикновена сила, а понякога и безнадеждна слабост. Той търси красотата навсякъде, а като не я намери – я създава. Една от големите теми, покриваща цялото му изкуство, която върви през всички негови творби, като една повтаряща се музикална фраза, е темата за вечната красота.
Тя ни посреща още в първия разказ “Овчарова жалба”. Тя ни изпраща и в последните назавършени страници на “Старият бор”.
На съвременния жесток буржоазен свят Йордан Йовков противопоставя своя човечен свят на красота. Колкото нравствено несъвършенство, което е обкръжавало писателя, е растяло. Толкова и неговият стремеж кум красота се е увеличавал. От живота на народа, от неговата поезия, от неговата морална чистота той създаде един условен свят на доброто, на вечната красота. И в този свят на малки илюзии и поетически видения живеят не само героите, но и авторът, които “избяга” от съвременността, за да полемизира с нея. Той се преселва в един друг свят. В това се състои и неговата духовна емиграция. Идеализацията у Йовков е реакция срещу съвременната капиталистическа действителност.
На съществуващия свят на жестокостта писателят противопоставя своя свят на човечността. Идеализацията има и други аспекти: това е мечтата на Йовков, илюзията на Йовков. Притиснат да задушаване от покварата на едно общество, той копнее за нещо по-добро и по-човечно. Край него е шумят животът със своите политически свади, със своите крясъци и сплетни, със своята противна делничност. Отвратен и отблъснат от тази действителност, той живее в “духовна емиграция”, в един друг свят. И щом този свят не съществува, писателят си го създава. Създава го посредством своите спомени за миналото и своята мечта за живота. Той създаде великолепни символи на душевна нравственост, които носят в себе си нещо от античният култ към красота и имат вечна ценност.
След смъртта си Йордан Йовков е наречен писател на утвърждението. Но преди това той е писател на отрицанието: със своя чист и мъдър свят той отрече действителността, в която живее. Най-голямото не в тези творби – едно страшно нечовешко “не” писателят изрече чрез устата на Вълкадин, които, притиснат от страданието, объркан от неволята, изправен пред кръстопътя на вечните нерешени въпроси за доброто и злото, говори само с бога – онемява за хората. И това е едно мълчаливо ужасяващо “не”, което тежи като воденичен камък в тези незабравими страници.
В цялото си творчество Йордан Йовков възпява красотата и доброто, и силно отрича насилието, войната и всичко свързано с нея. За него свръх ценност е красотата. Йовковото “не” макар че понякога се крие зад малки илюзии и дори зад някои заблуди, винаги присъства в текстовете на неговите творби.