Как различаваме естественото от изкуственото? ( есе )

&

bsp; Дали е трудно да си направиш свят?Може ли да си поиграеш на Господ и да създадеш нещо,което да е по образ и подобие истинско,но всъщност да е само измама?  Почувствах се като Бог и реших и аз да си създам мое място. Измислих си къща,взех малко пластелин и от него си направих плодове,после нарисувах човек и всичко беше като истинско.После реших,че искам да имам и куче и си представих едно,то съществуваше в съзнанието ми,лаеше,скачаше и правеше номера.Поисках нарисуваният човек да се влюби в мен и понеже бях Бог и бях всесилна той нямаше друг избор.И тогава се огледах бях доволна от свършената работа,но усетих нещо в корема си,чувах някакви странни звуци от него,да,несъмнено всичко сочеше,че бях гладна,но аз бях всесилна,нима всесилните хора,могат да огладняват?Тогава посегнах към пластелиновите плодове,те бяха като истински сочни и големи, с тази разлика,че бяха перфектни,никога не се разваляха,нямаха червейчета и неравности,отхапах една голяма хапка,но веднага я изплюх,както и да е,реших,че всъщност не съм толкова гладна,а по-късно мога да измисля начин да усъвършенствам творението си.
Повиках кучето малко да отвлече вниманието ми и си пожелах влюбения в мен човек да дойде,за да ме успокой и те го направиха,но когато понечих да погаля кучето,не усетих меката му козина,не почувствах и прегръдката на мъжа до мен.Но защо? Нали те съществуваха,когато затворех очи можех съвсем ясно да ги видя. Изведнъж заваля дъжд,но аз не помнех да съм създавала дъжд,не исках да го има,винаги ме е натъжавал,пък и на кой му харесва да ходи с мокри дрехи,така и не можах да разбера от къде се взе този дъжд в моя малък свят,които си беше само мой,как смееше това чуждо творение да се промъква тук!Скрих се в къщичката си,но нейния въображаем покрив не можа да ме скрие,от водата,нарисуваният ми човек се разми и останаха само жалки мокри остатъци хартия,подобна беше и съдбата на плодовете,кучето и то избяга,понеже спрях да мисля за него,пък то съществуваше само в ума ми.И останах сама,скоро дъжда спря,но не беше студено, грееше слънце,сега го забелязах,но аз не го бях създавала,тогава с какво заслужих неговата топлина.Вече не исках да съм Господ,не исках да създавам,защото всичко което бях създала се провали,нещо все не му достигаше.Опитах се да вдъхна живот,да накарам някой да ме обича и да ми се радва,но не успях.Къде сбърках? Всичко покрай мен беше толкова истинско или поне така изглеждаше,тогава защо се разпадна,нали уж истинските неща са вечни? Само,че пропусках една подробност,тези неща не бяха такива,колкото и да ми изглеждаха действително щом спирах да мисля за тях ,те изчезваха,защото никой друг не мислеше.
Доста се понамокрих докато стига до извода,че никога не можеш да направиш оригинал от фалшификата,рано или късно истината излиза наяве,жалко че често когато най-много имаме нужда,най-често се объркваме,трудно е,не може от първия път да избереш правилното.Дори и да не е приятно,дори и не красиво,истинското си е истинско и бих го предпочела пред всяка една прекрасна лъжа.