Добротворчеството в разказите на Йовков
Още от древноелинското общество, едва ли не фундаментален за неговото развитие, е проблемът за това – какво е добротворство или по-точно добродетел; добродеяние. В тази насока особено значение имат съчиненията на Аристотел и най-вече тези негови труд
Още
т древноелинското общество, едва ли не фундаментален за неговото развитие, е проблемът за това – какво е добротворство или по-точно добродетел; добродеяние. В тази насока особено значение имат съчиненията на Аристотел и най-вече тези негови трудове, които са свързани с етикета. Тя, не просто като наука, а най-вече като обществена практика, изгражда онова явление, което най-често се детерминира като морал. В него се сливат ценностите на нравственото равнище с поведението на индивида в рамките на някаква социална среда. Точно в нея се осъществява контактът, общуването между хората. Основната цел на тези процеси не е да се получи някакъв контакт или да се обмени информация, а да се постигне щастието, усещането за наслаждение. Това, напълно естествено, не може да се реализира само за отделната индивидуалност, защото тя, извън някакъв минимален “сбор” от себеподобни, не може да съществува пълноценно. За да се получи тази своеобразна хармонизация между “аз” и “те”, между “аз” и “другите”, между “аз” и свят, е необходимо точно добротворството, добродеянието (едновременно и като ценност, и като действие). Те разбира се не трябва да остават само като намерение, като вътрешен стремеж на индивида (като в християнството и в творчеството на Иван Вазов, например в разказа “Една българка”). За да се постигне “истинското” добротворчесво,то действително трябва да бъде направено.
На тази смислова база е изградена художествената представа за добротворството в някои от разказите на Йордан Йовков. Тя е въведена, съобразно поетиката на изкуството, определено като постмодерно, под формата на интенция (намерение). Нейния “пренос”, от речева верига: автор – текст – читател, се осъществява чрез самите произведения. В тях авторът не се намесва пряко, а въвежда повествовател. Обективно погледнато, той също не е посредник, а само “информатор”, който много често се дистанцира дори и от предмета, от съждението, заради което се генерира повествованието. Много често и самите текстове, които сякаш предполагат читателят да се “вживее”, да премине през катарзис, налагат съвсем друг подход при възприемането им от читателя, за да бъде изведена и сементизирана авторовата инвенция. Този подхо е така нареченото дистанциране, ефекта на отрицанието. Особено важно е такъв процес да “протече” при осмислянето на Йовковите разкази, които са ориентирани към представата за добротворчеството. Ако при техния “прочит” се допусне непосредно вживяване в сюжета или в емоциите на персонажите, много вероятно е да бъде нарушен текстовият диспут, за да се разкъса връзката между написан текст и смисъл, между написано и означено, да се “изгуби” авторовата интенция и на нейното място да се появи нещо, което е плод само на читателска интерпретация и няма нищо общо с така нареченото послание, което творецът е отправил чрез текста на творбата. Такова “преосмисляне” е много вероятно за Йовковите разкази, интерпретиращи ценността добро (добродетел), както и пряко свързано с нея добротворство. Техни “носители” са персонажите, който се доближават максимално до човешки личности по своите характерологични модели, по своите мотивационни равнища, дори и по своята емоцианалност, но, що се отнася до техните действия в рамките на ограничената от текста художествена условност, се наблюдават “очедидни” отклонения от общо приетата представа за “нормалност”. Това предполага и дори допуска тези персонажи да бъдат преосмислени в насока, която се отклонява значително от авторовата интенция. Особено често такова явление може да се “наблюдава” при Йовковите герои от “типа” на: Сали Яшар (“Песента на колелетата”), Серафим (“Серафим”), може би точно защото те са пряко свързани с добротворството, защото в тях е вложена представата за изконната човешка ценност – доброто. В техните поведенчески модели, като персонажи в творбите, сякаш въобще отсъства “усещането” за зло, а още по малко за “злотвотство”. Така, чрез непосредното възприемане на текстовете на разказите, чрез вживяването на четящия в повествованието и дори посредством катарзиса, много често се достига до определянето не само на такъв тип персонажи, а и на всички останали Йовкови герои, като тихи и съзерцателни натури. Те сякаш са самовглъбени, затворени, почни индеферентни и търсят щастието, наслаждението от живеенето, смисълът на битието единствено в пределите на своята личност като неотделима, на пасивна частица от голямото цяло, наречено свят. Ако това е изцяло вярно , то тогава би следвало тяхното добротворство да съществува само като намерение, само като възможност, която остава затворена в ценността добро и не напуска пределите на АЗ-а, не е отправено като акт, действие, постъпка, жест към общественото пространство. Тези персонажи особено Сали Якар от “Песента на колелетата” са сякаш откъснати от това пространство, от човеците, които го населяват, и се стремят само към добро, към красиво и възвишено, което те самите създават в някакъв субективен, илюзорен свят, съграден от любов и подчинен на хармонията. Така стремежът към добро и най-вече към добротворство остава само като средство за автоидентификация на АЗ-а.
Тя сякаш се осъществява извън времето и пространството, извън обективните обстоятелства, извин света на човеците, защото в него само злото и страданието, самотата и безнадежността, само онези :сили”, които определят съдбата на хората. Над тях сякаш тегне първородният грях или неизвестната родова вина, а творението на добро е невъзможно или пък е сам една от поредните илюзии. Йовковите персонажи обаче “успяват” да се освободят от тях. Много често този процес се осъществява посредством съзерцанието, граничещо с медитацията в разказа “Песента на колелетата”, персонажът остава изцяло пасивен, загледан към полето. Това съзерцание обаче не е самоцелно. Неговата основна “функция” е да се достигне до умозаключението, при което материята (природен свят, общество и т.н.) се съчетава с формата. В тази си “способност” да възприемат съществуващите неща като първични същности, неразчленимо съчетание между материя и форма, моделираните от Йордан Йовков персонажи явно носят “белега” от влиянието на Аристотел. Такъв момент се наблюдава и при прехода от възможност (пасивност) към действителност (самото действие). Така – чрез този преход – се образува съвършена “духовна природа”, чиято висша същност е абсолютна форма. Това е първият принцип на вечното движение, абсолютна мисъл и цел, които според Аристотел изграждат неподвижен двигател. Подражанието на неговия конструктивен принцип – всеобщото единство и обективната цел, определят закономерностите на хармонията в света. Точно към нея, към нейното изразяване от стреми Йордан Йовков в голяма част от творчеството си. Пак от аристотелизма е “заимствена” представата за познанието, което е единна, завършена и последователно изградена система на теоретично ниво и същевременно притежава доказателствена стойност, т.е. – чрез умозаключението (като следствие от наблюдение, сетивно възприятие) се достига до логична обосновка на определено твърдение. Типични примери в това отношение са умозаключенията на Сали Яшар от “Песента на колелетата” (“…Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял…, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”) или на повествователя в разказа “Другоселец” (“Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне…”). Особено от последното умозаключение, което принадлежи на авторовия субект, който, малко или много изразява гледната точка на самия Йовков, сякаш “звучи” Аристотелевата максима: “Обочам Платон, но по-скъпа ми е истината.” Ако това съждение бъде свързано с дискурса на разказа “Другоселец”, ще се получи точна детерминация на авторова интенция – “обичам” този беден, страдащ човечец, съпричастен съм към болката му, иска ми се да я няма, но… истината е една – няма спасение от него. Никой и нищо, ното дори стореното и нестореното добро, не могата да помогнат на другоселеца. Това е логичното умозаключение, до което трябва да достигне читателят (особено анализаторът), защото между човека, отделният индивид, които е природно явление, и обществото съществува неразчленима, перманентна връзка. Ако тя не е етична, ако в нея всичко не е основано на понятието добродетел, ако тази добродетел или добродетели не са ориентирани към постигането на една точно определена цел – щастието като върховно благо, към което е насочена човешката деятелност, то тогава нито за отделния индивид нико за съвкупността от индивиди (общество) може да се очаква постигането на най-важното познание – какъв е смисълът, каква е целта на човешкото съществуване, на живеенето на живота. Така категорията (философска или етическа) добродетел в творчеството на Йовков е въведена в буквалния си смисъл – добротворство, добродеяние (“Песента на колелетата”). То е ориентирано точно към постигането на щастие. Това доближаване до Аристотел съвсем не е случайно. Евдемонизмът поставя доброто като обект на човешките желания и действия, а то – доброто – не е трансценностна същност (излизаща навън, извън опита и познанието), а иманентна (вътрешна) природа и цел на човешкото съществуване. Същевременно. Като практика, евдемонизмът е съществена форма на човешкия живот, съвършено и пълно негово реализиране. В него се изразява субективната позиция на свободния човек, неговата духовна самодостатъчност и автономност. Такава представа представа за добротворството явно е вложена в образа на Сали Яшар и особено в неговите действия, които целят постигането на щастие не само за отделния индивид, а и за другите. Нещо повече, неговите пеещи, движещи се каруци, плод на неговото наблюдение, на неговото “вглеждане” в естествения свят, което протича всеки път, когато сяда на пейката, сякаш създават алюзия за процеса на издигане на природата от неживите неща към живите същества. Каруците от разказа “Песента на колелетата” сякаш са връзката между живото и неживото и същевременно са средство за хармонизация на цялото пространство, където обитават човеците, защото ги свързват помежду си.
Ако при персонажите, които носят в своята характерология доброто, стремежът към постигане на щастие чрез добротворството е сякаш съвсем “естествен”, то много по-усложнена е представата, която е моделирана при образи, които или са се отрекли от доброто, или въобще “не знаят”, че то съществува.
На доброто и човеколюбието, които ще спасят света, е посветен разказа “Серафим”. Описанието в началото на разказа носи осножният акцент в естетическото послание на творбата. В описанието на Серафим ясно се открояват художествени детайли, разкриващи противоречие между външно и вътрешно. Необичайното във външността на героя: “един чудноват човек”, “нито селянин, нито гражданин”, “посред лято… - зимно палто”, “на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а на краката мубяха обути в цървули”, загатва за нещо непознато във вътрешния му духовен свят. Всичко в този герой е “изключително.
Външният му вид противоречи на традиционната представа за благоприличие, но и вътрешният му нравствен облик надхвърля мярата за духовно благородство. Той е нетрадиционен. Вписва се алогично в представите за добро и красиво. Серафим живее в света на прекрасното. Той е в синхрон с красивото в душата си, но е в странно противоречие с реалностите на света, които обитава. Неговият истински, реален живот е в духовното пространство на красива нравственост. Това усещане за различност го превръща в чудак. Външният му, неадекватен на реалността вид се приема за смешен, а понякога и за жалък. Изключителността на красивото нравствено добро, носено в душата му, го прави раним. Серафим осъзнава своята “присъда”. Приема със смирение и опрощаваща усмивка неразбирането на околния свят. Всички извън него са двойно наказани. Те не познават света на красивото човешко добро. Лишени са от правото на душевно щастие. Затова и радостта, изпитана от странната душа на Йовковия чудак Серафим остава загадка за тях. Той остава да живее в своя духовен свят, илюзорно миражен за другите, но реално красив и нравствено извисен за него. Серафим има ангелско великодушие, той помага на другия когато самия той има най-голяма нужда от помощ.
Доброто само по себе си е красиво. Затова и толкова духовна красота се излъчва от странното “изключително” добро на Йовковия герой. Всеки, противопоставол на хуманното своята душа, получава справедливо нравствено показание. Йовков е категоричен и последователен в отстояването на тази художествена теза.
На тази смислова база е изградена художествената представа за добротворството в някои от разказите на Йордан Йовков. Тя е въведена, съобразно поетиката на изкуството, определено като постмодерно, под формата на интенция (намерение). Нейния “пренос”, от речева верига: автор – текст – читател, се осъществява чрез самите произведения. В тях авторът не се намесва пряко, а въвежда повествовател. Обективно погледнато, той също не е посредник, а само “информатор”, който много често се дистанцира дори и от предмета, от съждението, заради което се генерира повествованието. Много често и самите текстове, които сякаш предполагат читателят да се “вживее”, да премине през катарзис, налагат съвсем друг подход при възприемането им от читателя, за да бъде изведена и сементизирана авторовата инвенция. Този подхо е така нареченото дистанциране, ефекта на отрицанието. Особено важно е такъв процес да “протече” при осмислянето на Йовковите разкази, които са ориентирани към представата за добротворчеството. Ако при техния “прочит” се допусне непосредно вживяване в сюжета или в емоциите на персонажите, много вероятно е да бъде нарушен текстовият диспут, за да се разкъса връзката между написан текст и смисъл, между написано и означено, да се “изгуби” авторовата интенция и на нейното място да се появи нещо, което е плод само на читателска интерпретация и няма нищо общо с така нареченото послание, което творецът е отправил чрез текста на творбата. Такова “преосмисляне” е много вероятно за Йовковите разкази, интерпретиращи ценността добро (добродетел), както и пряко свързано с нея добротворство. Техни “носители” са персонажите, който се доближават максимално до човешки личности по своите характерологични модели, по своите мотивационни равнища, дори и по своята емоцианалност, но, що се отнася до техните действия в рамките на ограничената от текста художествена условност, се наблюдават “очедидни” отклонения от общо приетата представа за “нормалност”. Това предполага и дори допуска тези персонажи да бъдат преосмислени в насока, която се отклонява значително от авторовата интенция. Особено често такова явление може да се “наблюдава” при Йовковите герои от “типа” на: Сали Яшар (“Песента на колелетата”), Серафим (“Серафим”), може би точно защото те са пряко свързани с добротворството, защото в тях е вложена представата за изконната човешка ценност – доброто. В техните поведенчески модели, като персонажи в творбите, сякаш въобще отсъства “усещането” за зло, а още по малко за “злотвотство”. Така, чрез непосредното възприемане на текстовете на разказите, чрез вживяването на четящия в повествованието и дори посредством катарзиса, много често се достига до определянето не само на такъв тип персонажи, а и на всички останали Йовкови герои, като тихи и съзерцателни натури. Те сякаш са самовглъбени, затворени, почни индеферентни и търсят щастието, наслаждението от живеенето, смисълът на битието единствено в пределите на своята личност като неотделима, на пасивна частица от голямото цяло, наречено свят. Ако това е изцяло вярно , то тогава би следвало тяхното добротворство да съществува само като намерение, само като възможност, която остава затворена в ценността добро и не напуска пределите на АЗ-а, не е отправено като акт, действие, постъпка, жест към общественото пространство. Тези персонажи особено Сали Якар от “Песента на колелетата” са сякаш откъснати от това пространство, от човеците, които го населяват, и се стремят само към добро, към красиво и възвишено, което те самите създават в някакъв субективен, илюзорен свят, съграден от любов и подчинен на хармонията. Така стремежът към добро и най-вече към добротворство остава само като средство за автоидентификация на АЗ-а.
Тя сякаш се осъществява извън времето и пространството, извън обективните обстоятелства, извин света на човеците, защото в него само злото и страданието, самотата и безнадежността, само онези :сили”, които определят съдбата на хората. Над тях сякаш тегне първородният грях или неизвестната родова вина, а творението на добро е невъзможно или пък е сам една от поредните илюзии. Йовковите персонажи обаче “успяват” да се освободят от тях. Много често този процес се осъществява посредством съзерцанието, граничещо с медитацията в разказа “Песента на колелетата”, персонажът остава изцяло пасивен, загледан към полето. Това съзерцание обаче не е самоцелно. Неговата основна “функция” е да се достигне до умозаключението, при което материята (природен свят, общество и т.н.) се съчетава с формата. В тази си “способност” да възприемат съществуващите неща като първични същности, неразчленимо съчетание между материя и форма, моделираните от Йордан Йовков персонажи явно носят “белега” от влиянието на Аристотел. Такъв момент се наблюдава и при прехода от възможност (пасивност) към действителност (самото действие). Така – чрез този преход – се образува съвършена “духовна природа”, чиято висша същност е абсолютна форма. Това е първият принцип на вечното движение, абсолютна мисъл и цел, които според Аристотел изграждат неподвижен двигател. Подражанието на неговия конструктивен принцип – всеобщото единство и обективната цел, определят закономерностите на хармонията в света. Точно към нея, към нейното изразяване от стреми Йордан Йовков в голяма част от творчеството си. Пак от аристотелизма е “заимствена” представата за познанието, което е единна, завършена и последователно изградена система на теоретично ниво и същевременно притежава доказателствена стойност, т.е. – чрез умозаключението (като следствие от наблюдение, сетивно възприятие) се достига до логична обосновка на определено твърдение. Типични примери в това отношение са умозаключенията на Сали Яшар от “Песента на колелетата” (“…Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял…, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”) или на повествователя в разказа “Другоселец” (“Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне…”). Особено от последното умозаключение, което принадлежи на авторовия субект, който, малко или много изразява гледната точка на самия Йовков, сякаш “звучи” Аристотелевата максима: “Обочам Платон, но по-скъпа ми е истината.” Ако това съждение бъде свързано с дискурса на разказа “Другоселец”, ще се получи точна детерминация на авторова интенция – “обичам” този беден, страдащ човечец, съпричастен съм към болката му, иска ми се да я няма, но… истината е една – няма спасение от него. Никой и нищо, ното дори стореното и нестореното добро, не могата да помогнат на другоселеца. Това е логичното умозаключение, до което трябва да достигне читателят (особено анализаторът), защото между човека, отделният индивид, които е природно явление, и обществото съществува неразчленима, перманентна връзка. Ако тя не е етична, ако в нея всичко не е основано на понятието добродетел, ако тази добродетел или добродетели не са ориентирани към постигането на една точно определена цел – щастието като върховно благо, към което е насочена човешката деятелност, то тогава нито за отделния индивид нико за съвкупността от индивиди (общество) може да се очаква постигането на най-важното познание – какъв е смисълът, каква е целта на човешкото съществуване, на живеенето на живота. Така категорията (философска или етическа) добродетел в творчеството на Йовков е въведена в буквалния си смисъл – добротворство, добродеяние (“Песента на колелетата”). То е ориентирано точно към постигането на щастие. Това доближаване до Аристотел съвсем не е случайно. Евдемонизмът поставя доброто като обект на човешките желания и действия, а то – доброто – не е трансценностна същност (излизаща навън, извън опита и познанието), а иманентна (вътрешна) природа и цел на човешкото съществуване. Същевременно. Като практика, евдемонизмът е съществена форма на човешкия живот, съвършено и пълно негово реализиране. В него се изразява субективната позиция на свободния човек, неговата духовна самодостатъчност и автономност. Такава представа представа за добротворството явно е вложена в образа на Сали Яшар и особено в неговите действия, които целят постигането на щастие не само за отделния индивид, а и за другите. Нещо повече, неговите пеещи, движещи се каруци, плод на неговото наблюдение, на неговото “вглеждане” в естествения свят, което протича всеки път, когато сяда на пейката, сякаш създават алюзия за процеса на издигане на природата от неживите неща към живите същества. Каруците от разказа “Песента на колелетата” сякаш са връзката между живото и неживото и същевременно са средство за хармонизация на цялото пространство, където обитават човеците, защото ги свързват помежду си.
Ако при персонажите, които носят в своята характерология доброто, стремежът към постигане на щастие чрез добротворството е сякаш съвсем “естествен”, то много по-усложнена е представата, която е моделирана при образи, които или са се отрекли от доброто, или въобще “не знаят”, че то съществува.
На доброто и човеколюбието, които ще спасят света, е посветен разказа “Серафим”. Описанието в началото на разказа носи осножният акцент в естетическото послание на творбата. В описанието на Серафим ясно се открояват художествени детайли, разкриващи противоречие между външно и вътрешно. Необичайното във външността на героя: “един чудноват човек”, “нито селянин, нито гражданин”, “посред лято… - зимно палто”, “на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а на краката мубяха обути в цървули”, загатва за нещо непознато във вътрешния му духовен свят. Всичко в този герой е “изключително.
Външният му вид противоречи на традиционната представа за благоприличие, но и вътрешният му нравствен облик надхвърля мярата за духовно благородство. Той е нетрадиционен. Вписва се алогично в представите за добро и красиво. Серафим живее в света на прекрасното. Той е в синхрон с красивото в душата си, но е в странно противоречие с реалностите на света, които обитава. Неговият истински, реален живот е в духовното пространство на красива нравственост. Това усещане за различност го превръща в чудак. Външният му, неадекватен на реалността вид се приема за смешен, а понякога и за жалък. Изключителността на красивото нравствено добро, носено в душата му, го прави раним. Серафим осъзнава своята “присъда”. Приема със смирение и опрощаваща усмивка неразбирането на околния свят. Всички извън него са двойно наказани. Те не познават света на красивото човешко добро. Лишени са от правото на душевно щастие. Затова и радостта, изпитана от странната душа на Йовковия чудак Серафим остава загадка за тях. Той остава да живее в своя духовен свят, илюзорно миражен за другите, но реално красив и нравствено извисен за него. Серафим има ангелско великодушие, той помага на другия когато самия той има най-голяма нужда от помощ.
Доброто само по себе си е красиво. Затова и толкова духовна красота се излъчва от странното “изключително” добро на Йовковия герой. Всеки, противопоставол на хуманното своята душа, получава справедливо нравствено показание. Йовков е категоричен и последователен в отстояването на тази художествена теза.
Коментари 
Вход и регистрация
Влез или се регистрирай за да пишеш...
2001 - 2025 Всички права запазени.