Йовков

Ако е вгледаме в поезията от това време ще открием, че литературния патос е повлиян от революционните идеи на времето, вдъхновени от примера на Октомврийската революция, но Йовков не насочва творческия си светоглед към борческата тема. Подобно на Елин Пелин той търси по-широка нравствено-етична основа за да даде своя оценка за действителността.
Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много странната възможност за сравнения. Но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната.
Характерно за неговата проза е, че не подхожда директно към социални конфликти и страданията, а чрез своите герои и техните мисли, чувства и разсъждения ни внушава човешкия стремеж към красота, щастие и справедлив социален ред.
Най-значителните произведения на писателя за войната са разказите "Последна радост", "Чудният" и "Земляци".Общото което ги обединява е, че се разкриват човешките преживявания върху фона на детайлно пресъздаване на действителността. Йовковите герои са наивници, обикновени селяни, но той ни разкрива тяхната дълбока сетивност и широк поглед. Така например, Стоил от "Земляци" чувства как растат тревите и пъпките. Живко от "Чудният" чува и вижда със свой слух и поглед, безпомощен в реалната действителност, чужд на войната и нейните ужаси. Окачествил я в ранната си повест "Земляци" като "нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и чужди", а в "Последна радост" - като сила "безмилостна и страшна и главно неясна и неоправдана", писателя! акцентира върху нейния жесток, брутален, противоестествен и антихуманен характер ав погубването на човешката душевност, на красотата и щастието. Той съзира най-отблъскващите й изяви. Изграден като образ на мъченик и страдалец, Люцкан се превръща в най-крещящото отрицание на войната. Във финалната сцена на мъртвия Люцкан протегнал ръка към цветето Йовков влага идеята за противоестествената същност на войната, за непригодността на човека към нейните закони.
Болката за неоправданата трагедия на човека, реакцията си срещу противоестественото посегателство над живота Йовков вгражда в основата на "Земляци". Още от самото начало, писателят рисува подсъзнателният стремеж на героите от останките на разрушеното да съградят частичка от миналото, от уюта на мирното ежедневие "Всичко, което огъня беше пощадил в селото - дъски, греди врати и прозорци, всевъзможен дървен материал до последната треска - се събра и употреби за лагера и за окопите... Ако се гледа само отвън, никой няма да повярва, че отдолу е просторно и широко, че може да има удобства и даже разкош". "Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е." казва Стоил и в неговият риторичен въпрос се крие обикновено човешко мислене, призвано да създава, а не да умъртвява.
Най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборниците "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и "Старопланински легенди". Те се отличават помежду си със своите стилови особености. Във "Вечери в Антимовския хан" са най-ясно доловими социалните мотиви. В "Женско сърце" доминира психологизацията и призивът, а в "Старопланински легенди" преобладава романтиката в творческото минало.
В много от своите разкази Йовков засяга социалните проблеми на българското село. В тях социалните мотиви в постъпките на обрисуваните герои са тясно свързани с представите за морала и етиката на живота. Без тази социална насоченост в изграждането на образи трудно бихме могли да си представим вълнуващото съдействие на разкази като "Другоселец", "Серафим", "Песента на колелетата", "По жицата".
Творбите на Йовков обикновено имат повече от един сюжет, а съществена роля играе нравствения обрат в душата на човека. При Йовков ситуацията и действието е само в основата на търсене на художествени "аргументи" за духовното извисяване на човека.
Същия похват на обрат авторът използва и в "Другоселец". Животът на българското село е показан в широка експозиция - тематично и интонационно свързани с другите разкази от "Вечери в Антимовския хан". Всяка една от репликите на героите разкрива черти от българския характер, отразява делничните грижи или моралните и социални представи за живот.
Неочакваната поява на другоселеца, заловен в ливадата на татар Христо противопоставя обществените норми на поведение от една страна, и вярата в доброто начало в човека, от друга.
Нито един от персонажите на Йовков не се противопоставя открито на социалния гнет. Силата на писателя е в психологическия рисунък, в умението му да разкрие деликатното равновесие между гнева и топлото съчувствие. Такъв е подтекстът и в обръщението на Моканина в разказа "По жицата": "Боже, колко мъка има на тоя свят, боже!" Мотива за благородството и човечността откриваме и в разказа "По жицата". Сърцето на Моканина се изпълва със съчувствие при вида на отчаяния и безпомощен Гунчо. В разказа, в единство с нравствено-етическата проблематика, Йовков подлага на преоценка традиционнте представи на духовни ценности. Веднъж изрекъл лъжата за бялата лястовица, Моканина сам започва да вярва в нея. Тази творба е образец на неповторимото пресъздаване на човешката потребност от добро, на естествения стремеж към вяра в щастието. Бялата лястовица в този разказ е обобщен символ на вековния стремеж към добро, към щастие и хармонични отношения.
С герои като Моканина "По жицата", Серафим, Дафин (Скитникът" и Сали Яшар "Песента на колелата", Йовков отъждествява своя идеал за действителната сила на благородството.
В разказа "Грехът на Иван Белин" от "Ако можеха да говорят" Йовков разгръща идеята за нравственото извисяване на личността в един особено широк диапазон - етичен, социален и психологически.
От една страна, автора изповядва темата за единството между човека и природата, но от друга той подлага на голям психологически анализ своя герой. Чрез неговите постъпки Йовков отново отрича насилието и неговото безсмислие. Виждайки осиротелите вълчета съзнанието на И. Белин изниква споменуза собствените му синове, загинали някога по бойните полета.
За героите на Йовков чуждото добруване, чуждото утешение и безкористно благодеяние имат определяща стойност. Те са превърнати не само в основен принцип на личностно поведение, но и в необходимо условие за собственото самоудовлетворение, в смисъл на човешкия живот.
Прозрял истината за безсмислието и преходността на материалните ценности, лишени от пълноценна радост и любов, Сали Яшар дни наред мисли "че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние..., което да засегне повече хора, да надживее много поколения". -Защото, както повечето герои на Йовков Сали Яшар непоколебимо вярва, че с мъки, с нещастие е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което седи над всичко - любовта между хората". Именно в името на тази любов той дава пари на Джапар да свие семейно гнездо с Шакире. Преклонението на автора сред физическата красота се долавя в думите "...няма по-голям дар от хубостта".
Йовков издига на пиедестал благородния труд и неговата цел, като средство за облагородяване. Чрез Яшар, авторУподчертава, че зад всяко човешко просветление стои простотата и непринудеността. Темата за нравственото извисяване е опоетизирана и в сборника "Старопланински легенди". Тук е и любовта като необходимо условие за пълноценно съществуване.
В "Шибил" и в "Индже" автора" разкрива тезата си за възродителната роля на любовта и красотата. Шибил поради любовта скъсва с разбойническите обири, а Индже изживява онзи дълбок духовен прелом, който го превръща от безразсъден кърджалия, в защитник на онеправданите. Йовков се прекланя пред физическата красота, за него тя е олицетворение на духовна сила, мъжество, символ на доброто и красивото в живота. Той не изгражда героите си като духовно обобщение на някакво неестествено съвършенство, той ги разкрива и в мигове на падения ^ и в нравствени престъпления, но воден от дълбокия си хуманизъм той неотклонно се стреми да покаже способността им за нравствено пречистване и духовно възкресение.
След завоеванията на белетристиката преди Освобождението, развитието на нашата художествена проза преминава през три етапа, определени от литературното дело на Иван Вазов, на Елин Пелин и на Йовков.
Без Вазов бихме загубили дълбочината и поетичността в пресъздаването на историческото битие.
Без Елин Пелин - социалния патос и дълбоко съкровеното в живота и бита на селяните, а без Иовков щеше да ни липсва мъдростта, родена от познаването на съкровените човешки преживявания и благородството на духа.