Трагизмът на лирическия герой в поезията на П. К. Яворов

&

bsp;Пейо Яворов е една от най-трагичните фигури като личност и творец в историята на българската литература. Цялото негово творчество преминава под знака на дълбоко страдание и песимизъм. Произведенията му продължават традицията, наследена от Пенчо Славейков, но докато висшият стремеж на автора на  Сън за щастие  е извисяване на народния дух, то Яворов насочва и изцяло посвещава своята поезия на самовглъбяване и интимно изживяване на света. Самото страдание предизвиква противоречиви литературнокритически оценки за неговия тип. Гео Милев го нарича  колективното всенародно страдание на миналото - тъмно наследство в душата на поета , докато Атанас Далчев твърди, че  категория на трагичното е индивидуалното . В подкрепа на втората оценка може да се добави и мнението на Борис Метерлинк, който пише в свое есе:  В ежедневието ни съществува едно особено трагично, което е много по-реално, много по-дълбоко и много по-съответно на нашата истинска същност, отколкото трагичното, съпътстващо великите начинания.  Яворовата трагична съдба търси път да бъде изразена и споделена, т.е. личният трагизъм се превръща във всеобщ.
За П. Яворов на самия връх на творческо страдание стои Христо Ботев, от когото наследява представите си за дълг пред родина, майка и любима. Но ако Ботев има реален враг, то при Яворов няма и неговата душа е събрала всички противоречия на света, които очертават трагичната му участ. Във вътрешния му мир се борят болката от съвременната действителност и невъзможността да застане срещу пошлостта на съвремието. Именно сблъсъкът между тревогата за света и страданието за себе си ражда трагическата сила в цялата му поезия.  Целият мой вътрешен мир - споменава поетът - е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен...  Ето защо Яворов познава истината единствено в страданието.  В страданието истина познах  възкликва поетът в стихотворението  Истина . За него трагизмът не е само начин на живот, но и средство за откриване на идеалите и постигане на истината. Самото страдание предизвиква в Яворовата душа неспокойствие, хаос и ужас.
Македонското движение не носи на поета чувство на единение с борбата така, както Ботев се слива с националноосвободителните борби. Идеята за освобождението на Македония увеличава неговото раздвоение и огорчение от реалния свят. Думите на Христофоров от драмата  В полите на Витоша  напълно отговарят на Яворовите преживявания:  Моят път в живота е кратък, прост, пътят на душата ми дълъг, струва ми се, че съм живял няколко живота.  Душевните борби на автора са толкова силни, че дори и най-горчивото страдание предизвиква твореца да излее чувствата си в поезия. Синтез на неговите противоречия и вътрешни борби се открива в поемата  Нощ . Тя е свидетелство за разочарованието на лирическия герой в нравствен аспект. Творбата въвежда в душевната драма на Аз-а и неговия стремеж към самопознание. Началото на поемата разкрива битовото пространство, което е представено с противоположен знак - домът носи студенина и самота. Обръщането функциите на предметите е феноменално ново в творчеството на Яворов. Лирическият герой в душевния си хаос открива пред себе си пространство, където всичко придобива противоположен смисъл:
Самси и в треска между тия
оголени стени; вторачен,
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кьт;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
Авторът внушава страданието на лирическия герой по пътя на себепознанието. Негативните знаци на образите в творбата подсилват усещането за трагичната му участ. От камината не се чувства топлина, възглавето е уподобено на камък, а леглото придобива роля на мъчител.
В творбата са синтезирани всички преживявания, на които поетът е дал израз в предишните си произведения ( Чудак ,  Лист отбрулен ), но всичко е много по-дълбоко изживяно и внушено. Единственото, което не е претърпяло промяна, е представата на поета за морален дълг. Раздвоението на лирическия Аз между неговата мисия на народен водач и сблъсъка с реалността поражда трагичното настроение в творбата. Яворов се изявява като възрожденски творец, но в поемата  Нощ  неговият лирически герой не се усеща като част от народната цялост:
... - Тълпа!
Защо трепериш? Идат! Но кои?
Те влазят... Помощ! ...
Трагизмът на лирическия герой произтича от срещата му с действителността, в която народът придобива образа на  тълпа . В Яворовата поезия, подобно на Пенчо-Славейковата, лирическият герой не се съобразява с възможностите на народната маса, а се стреми да я възвиси до себе си, до своите възвишени идеали. Героят на автора на  Подир сенките на облаците  се плаши и бяга от тълпата. Неговият стремеж към възвръщане на душевната хармония, към пълноценен човешки живот е внушен чрез символния образ на кръста -  с кръвта си кръст да начертая . Образът на кръста олицетворява желанието на Аз-а към преоткриване на хармонията в живота си. Но тя се оказва невъзможна и именно тази невъзможност ражда трагизма на Яворовия герой. За него вече е ясно, че няма път за сливане с родните скърби и трябва да изстрада друг път към себепознанието и истината. Димитър Михайлов в анализ на поемата отбелязва, че  образът на страданието, който присъства в поемата, е съизмерим може би само с Христовото страдание . Личността в творбата е измъчвана от дълбока тревога, от душевна разруха и тя търси спасение чрез сливане с родината, майката и любимата. Но невъзможността да свърже съдбата си с техните, допринася за нощните кошмари, които са внушени и в следващите Яворови творби (стихосбирките  Безсъници  и  Прозрения ). В представите на лирическия Аз смъртта се асоциира с вечната нощ, разгърната чрез анжамбман:
И само тя , настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей
... Вечно тая
студена, непрогледна нощ...
( Дни в нощта )
Нощта е един от основните символни образи в поезията на Яворов. В светоусещането на лирическия герой тя е свързана с трагическата му съдба. Страданието е единственият начин, по който Яворовият Аз влиза в контакт със света. За поета страданието е равносилно на истината и затова неговата поезия е обагрена с всички оттенъци на скръбта. Върховен израз неговите огорчение и песимизъм намират в стихотворението  Аз страдам . За лирическия герой страданието е начин на разбиране на света. Неговият стих  Аз презрях радостите на живота  се превръща във водещ мотив в пътя на Аз-а. В житейската и творческа съдба на Яворов трагизмът е неговият висш стремеж. Лирическият герой достига до синтезираното заключение:
И търся. И в страдание Живот се изхаби
да търся - все страданието, може би.
( Аз страдам )
Трагизмът в поезията на Яворов е стремежът му към създаване на модел на света. Страданието е основна концепция в неговия живот, която предизвиква сложния му и противоречив вътрешен мир.
В интимните си изживявания лирическият герой отново не намира спокойствие и хармония. Интимната лирика на твореца е наситена с чувството на дълбок трагизъм и непреодолимо страдание. Самият Яворов прокламира:  Аз не живея, аз горя!  ( Две души ). Поетът внася в българската литература дълбочината на психологическото прозрение, което кара творецът да възприема любовта като драматично чувство, изпълнено със страдание.
Същинската интимна изповед на твореца започва след 1903 г., когато той насочва вниманието си към личните изживявания. Поетът се вглъбява в общочовешките проблеми за живота и смъртта, поставя пред себе си въпросите за смисъла на човешкия път, самотата, вярата и надеждата. Полюсните и противоречиви настроения са характерни за неговата поезия. Любовта се явява ту като философски проблем, който носи трагизъм в душата на лирическия герой, ту като лично и страстно усещане, извисило личността му до съвършенство. В периода на обезверяване и чувство на безсилие в съзнанието на поета се прокрадват тревожни мисли за любовта. Дори и в най-чистата и озарена от щастие любов лирическият герой вижда смъртта:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт, ранена от любов...
( На Лора )
В творбата поетът вплита в съзнанието на лирическия герой две велики, но и трагични сили в съдбата на човека - любовта и смъртта. В световната лирика любовта като чувство и образ често върви редом със смъртта като нейно пълно утвърждаване. Възгледът на П. Яворов за любовта е един от философските му принципи. Той вижда в нея начин за намиране на духовен спътник по пътя му към нравствено себеосъществяване. Когато говори за жената, лирическият Аз иска тя да бъде негов другар в житейския път. В концепцията си за любимата творецът напомня за Ботевата изповед  До моето първо либе , в която Аз-ът изисква от жената да бъде редом с революционера. Образът на любимата в интимната лирика на Яворов не е толкова център, колкото част от трагическата му участ, тъй като тя върви до лирическия герой в неговите лутания, страдания и самонаблюдения. В момент на горест и огорчение любимата дарява твореца с чувство на вяра и морална мощ:
— И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе ще блуждай окото.
Защото радостта ще избера -
от скръб за тебе да умра.
В любовните си песни Яворов не изразява само трепетите на сърцето на своя лирически Аз. Чрез любовта поетът прониква в дълбоката душевност на човека. Чрез темата за любовта творецът разкрива взаимоотношенията на личността с околния свят. Когато ликува, благоговее и копнее за своето либе, лирическият герой внушава трагическата си съдба. Той се чувства самотен сред хората, но е запазил безсмъртния си копнеж по нравствената красота и вяра в истинската духовна любов:
Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко топла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз;
свидетелствувай още лютата безбрежност
на моята любов... Напук на участ зла,
не бой се и ела.
( Не бой се и ела )
Трагизмът в пътя на героя е породен от драматичния сблъсък между грозната действителност и неговите идеали:
По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред,
миг негде ако спра, пред мене зине
на всеки идеал - и бързам пак напред.
( Не бой се и ела )
Своята болка от самотата и отчуждението Яворовият герой изповядва пред майката. До нейния образ Аз-ът се докосва не в момент на радост, а на страдание. Образът й се явява, когато всичко е съкрушено и угаснало. Тя е поставена във вечното неумиращо пространство, внушено чрез синтактичен паралелизъм:
Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима
и всичко угасих, но ти блестиш неугасима
( Майчина любов )
Образът на родната майка се явява в непосредствена връзка с националната тема особено, когато лирическият герой е откъснат от нейните земи. В стихотворението  Арменци  героите  пият  и  пеят  в израз на своите трагични преживявания. След отделянето им от родното пространство Яворов използва алитерацията  пият  и  пеят , за да събере в едно слабостта и силата в душите на арменците. В творбата е изразено патриотично чувство, което се е превърнало в дълбоко личностно. Яворовото виждане преодолява подхода на възрожденската поезия (Вазов) към родината като персонифицирано явление в душевността на българина и създава забележителна модерна традиция в нашата литература. Нея следват цикълът  Песни за родината  на Никола Вапцаров, поемата  На път  на В.Петров и други. В края на първото десетилетие на XIX в. се оказва, че родината не въплъщава поотделно образа на баща, майка, дом или любима. Тя е сбор от всички най-интимни спомени на лирическия герой. Родината е сакралното душевно пространство на самия герой и изцяло подчинена на личностните преживявания:  И аз те имам - за да бъда сам в безброя.  ( Родина )
П.Яворов, изобразявайки трагизма на своя лирически герой, се позовава на мотива ден - нощ, представен с различни внушения: мрак - светлина, загадка - прозрение, скръб - радост, живот - смърт и т.н.
... Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ и вече се не съмна ...
( Маска )
Денят и нощта в творбата изразяват прехода от незрялост към горчивата мъдрост. Нощта носи символ на страдание, търсене и лутане. Лирическият герой усеща мрак в живота и страстно желае и се стреми към светлина. Изразът  но копнея аз за светлина  стои в основата на целия му творчески и житейски път. Творецът не бива да се схваща само като  поет на нощта  (Владимир Василев), защото посвещава значителна част от творческото си дело на силата на светлината ( Да славим пролетта   Молете неуморно ). Трагизмът на лирическия герой е предизвикан от ясното му съзнание, че той се намира в пропастта между деня и нощта, между лутането и намирането, страданието и радостта. Победата на светлината е проглеждането и прозрението, които търси Яворовият герой. Той изживява просветлението като сладостен лек за огорченото си сърце:
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина лечебни глътки
света да видя цял при ярък ден.
Цялата поезия на Яворов е под знака на нощта. Той сам в анкетата пред М. Арнаудов пояснява особеността на лириката си: ;Тъмнината не е цел, а най-голямата яснота на мисълта. Поетът на нощта изпява своите песни за великия трагизъм, който се превръща в негова лична житейска и творческа съдба.