ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Прех д от средновековието към Новото време. Протича от началото на 18 в. до освобождението на България от османска власт. Епоха на зараждане и развитие на буржоазно икономически и социални отношения, създаване на култура от нов тип, формиране на българската нация и национално самосъзнание, борба за национално самоопределение и признаване чрез независима българска църква (виж църковно-национална борба) и реализиране на националноосвободителната революция (виж Априлско въстание и Руско-турска освободителна война). Основите на Възраждането на българския народ поставя Паисий Хилендарски с "История славянобългарска" (1762). Главно място в обновителния процес има развитието на националната просвета и литература - П. Берон, Неофит Хилендарски-Бозвели, Неофит Рилски, Д. и К. Миладинови, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Х. Ботев. Значителен дял от възрожденската архитектура заемат къщите, църквите и манастирите. Строят се търговски и обществени сгради. Стремежът към красота, хармония и удобства намира израз в обогатените планови схеми и богатата декоративна украса (стенописи, дърворезба, членение с архитектурни елементи). Усъвършенстват се конструктивните решения. В изобразителното изкуство се характеризира с преход от религиозна към светска живопис, поява на жанрови картини, пейзажи, портрети, натюрморти и др. Възникват художествени центрове - Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа и др. Видни представители: Н. Образописов, Захарий Зограф, С. Доспевски, Н. Павлович и др.