Дипломацията на княз Борис I

Н

ма много сведения за живота на княз Борис преди възкачването му на престола. Наследява бащата си хан Пресиян. Първите ходове на новия хан е  изпращането на пратеници по столиците на всички държави, с които България подържала мирни отношения, за да известят промяната на престола. Едно от тези първи пратеничества било при крал Людовик Немски, което целяло затвърждаване на предишните дружески отношения - 852г.
През 853г. Борис сключва изненадваш съюз с Великоморавския княз Ростислав и започва воина срещу Людовик Немски. Сведенията за тази воина са доста оскъдни, но е ясно, че българската войска е претърпяла поражение.
По същото време отношенията ни с Византия са доста обтегнати и за България положението става доста критично, което принуждава княза да се откаже от съюза си с Ростислав и да предприеме стъпки за ново сближаване с немския крал - 855г.
Поради непрекъснатите набези на византийски войски по българските земи в източна Тракия, Борис изпратил пратеници във Византия с ултиматум, ако не бъдат спрени опустошенията ще наруши споразумението за мир. Но до нова война не се стигнало, тъй като нито Византия, която тогава водила изтощителни войни в Мала Азия с арабите, нито България чийто войски били разпръснати по различни фронтове били готови за нея. По скоро с този си акт Борис се опитвал да окаже дипломатически натиск върху регентката Теодора. Започнали преговори за договор за приятелство, които приключили през 856г. В този договор се узаконявали всички военни успехи постигнати от предшествениците на княз Борис. Това е първото крупно дипломатическо постижение на младия княз. Поради различни причини през 862г. се стига до нов съюз на България с Немската империя, този път срещу коалиция съставена от Византия, Сърбия, Великоморавия, Хърватско и непокорния син на Людовик Немски. Новия съюз който сключва Борис не носи на България нищо добро. През 863г. Людовик Немски подкрепен от българския княз разгромява войските на Ростислав. Но останалите български армии предвождани от престолонаследника Владимир-Расате са разгромени от сръбския княз Мутимир. Пленен е и самия Владимир заедно с дванадесет велики боили. При създалата се ситуация Борис е бил принуден да сключи мир със сръбския княз, при сключването на който престолонаследника и боилите са освободени и между двамата владетели се разменят много подаръци. Мирът сключен между Борис и Мутимир продължил дълго като българското влияние в Сърбия нараствало. Някои историци твърдят, че мирът бил сключен, тъй като князът оказал помощ на Мутимир в борбата му за престола с неговите братя Строимир и Гойник.
Водените почти цяло десетилетие войни довели до разорение страната и били основание за княза да осъзнае, че  не битките носещи краткотрайна победа, трябва да запълнят неговото царуване, а действия с дипломатически такт и прозорлива политика.
Още в съюза сключен с Людовик Немски през 862г. княз Борис поема обещанието да поеме християнството от Рим. Това негово решение в никакъв случай не е импулсивна стъпка, а осъзнат дипломатически ход. Борис съзнавал, че това е единственият начин да сплоти разединената ни от различни езически обичаи държава и да я приобщи към повечето европейски империи. Решението му да приеме християнството от Рим не останало скрито от Византия, която за да предотврати това и да принуди България да се обърне към цариградската патриаршия започнала военни действия. По времето на войната в България започнали големи природни бедствия - земетръси и болести в резултат на което настанал голям глад. Положението станало катастрофално. Тук Борис отново се проявява като първокласен дипломат. Осъзнавайки, че държавата му агонизира и съзнавайки истинската причина за войната той се обърнал към Византия с молба за мир, като приел главното условие да приеме християнството от Цариград. Мирът бил сключен през 864г.  Веднага след сключване на мирния договор в Плиска пристигнали византийски духовници които покръстили “тайно и в дълбока нощ” Борис, семейството му и повечето от приближените му боляри. Ясно е, че князът си е давал ясна сметка какъв ще бъде отзвукът от това покръстване сред великите боили и народът за да извърши кръщението тайно. Може би в този момент той също се поколебал дали да изостави боговете на своите предци, но със своя ум на държавник вече е преценил преимуществата на избрания от него път и непоколебимо продължил напред. И не само продължил но и отстоявал взетото от него решение. Вестта за отказването на княза от боговете на дедите му бавно обхващала българските земи, а след нея вървели византийските проповедници най-често съпътствани от княжеската войска и покръствали и народа. Не закъсняло и задоволството сред болярите които държели на старите езически богове и обичаи. Броженията постепенно се засилили за да прераснат в открит бунт.
Трудно от наши дни можем да съдим за чувствата на българския владетел в онези дни. Срещу него се бунтувал собствения му народ в защита на своите богове, в които до вчера той самият вярвал, а и може би  продължавал да вярва. Независимо от своите собствени чувства време за губене нямал, тъй като вече ставало въпрос не само за религията, но и за трона и живот му. Князът  подкрепян от останалите му верни боили тръгнал на решителна битка срещу бунтовниците. Последвалото сражение, победата му била безусловна. И за да изкорени условията за ново недоволство и бунт се разправял жестоко с водачите на десетте комитета  (области) обявили се срещу него. Петдесет и двама непокорни боили били  жестоко избити заедно с целите им родове. Чрез потушаване на бунта била прекършена и последната съпротива при промяна на вярата.
Преодоляването на трудностите от вътрешен характер не означавало завършек на подхванатото от Борис дело. Имало нещо по-ясно което тревожело държавника и дипломата - приемане на християнството от Цариград означавало поставяне на България в подчинение на Византийската църква.
Това налагало повеждането на дипломатическа борба за извоюването на самостоятелна българска църква. Със своя държавнически усет князът в самото начало осъзнал, че зависимостта на църквата му, означава и зависимост на държавата. И тъй със свойствената му решителност се впуснал в сложния лабиринт на една дипломатическа игра, ходовете на която или били предвидени от него, или били продиктувани от конкретно създалата се обстановка.
И тъй на преден план изниквал въпросът за църковната организация на българските земи. Подчиненото положение на българската църква спрямо византийската незадоволявало амбициозния български владетел. Той искал църква подчинена изцяло нему, а не на Византия. През 865г. княз Борис изпратил писмо до патриарх Фотий с искането да бъде учредена самостоятелна българска патриаршия. Отговорът на цариградският патриарх представлявал един абстрактен документ отличаващ се с пищна риторика, поучения и наставления. Но не от това се интересувал князът, той очаквал отговорът на един много повече интересуващ го въпрос: може ли България да има самостоятелна църква или не. А именно по този единствено важен за Борис въпрос патриарх Фотий мълчал. Това мълчание Борис изтълкувал като проява на кроежи с недоброжелателна цел. Именно с отказа на патриарх Фотий - един от най-умните и прозорливи византийски дипломати допуснал една от най-големите си дипломатически грешки.
Можем с пълно основание да твърдим че княз Борис е бил добре осведомен за борбата между Римската и Цариградската църква, макар да изглеждал страничен и равнодушен зрител на дуела. Той изчакал удобния момент за да предяви свойте искания за да получи жадуваната от него църковна самостоятелност. Хвърлил цялата сила на българската дипломация в разрешаването на църковния въпрос.
Обръщайки се към Рим било дипломатическа маневра с която целяла едновременно да повдигне цената на България пред западния свят и също да накара Византия да съжалява за проявеното пренебрежение при удовлетворяване на исканията му. Дипломатическите му пратеници потеглили към Рим. На 29 август 866г. в Латеранския дворец пристигнало българско пратеничество. То носело поименик от въпроси, отправени към римския папа от княза. Същевременно Борис изпратил и мисия до крал Людовик Немски. Към него предявил искане да му бъдат дадени епископи и свещеници. Двойното пратеничество било обусловено преди всичко от държавнически съображения: от една страна се надявал папата да признае църковната независимост на България, а от друга желал да възобнови съюза си с Людовик Немски, за да има подкрепата му при преговорите с Рим. На 13 ноември 866г. папа Никoлай I тържествено връчил свойте отговори на българските пратеници. Той определил и състава на своето пратеничество в България начело с опитните дипломати и изпитани мисионери - епископите Фамоза Портоенски и Павел Популонски . внушителното римско пратеничество пристигнало в България в края на ноември 866г. и било посрещано радушно от княза. Още с пристигането си римските духовници започнали трескава дейност съобразно с дадените им от папата наставления. Немския крал също побързал да удовлетвори исканията на българите и да регистрира дружелюбните си чувства към тях.
Дипломатическите ходове на княз Борис от втората половина на 866г. и началото на 867г. много скоро дали желания ефект. Политическата тежест известността на България сред западноевропейският свят нараснали, а Византия била респектирана. Голяма роля в отношенията между княза и римската църква изиграл епископ Фамоза. Енергичен и амбициозен римският епископ не възнамерявал да играе ролята на обикновен папски пратеник и проповедник. Тъй като знаел за желанията на Борис да постигне самостоятелност на църквата си Фамоза смятал чрез това негово желание да реализира и собствените си амбиции за самостоятелен църковен глава. По време на престоя си в България римския епископ работел самоотвержено с което именно пленил българския владетел. По тази причина княз Борис изпратил писмо до папа Николай I в което поискал именно епископ Фамоза да бъде ръкоположен за архиепископ на българската църква. Искане което папа Николай I отказал да изпълни. С отказът си да изпълни желанието на княза папата поставил началото в охлаждане отношенията между България и Римската кория. Тази грешка се оказала съдбоносна в борбата на западната църква с Цариградската патриаршия. Скоро след това папа Николай I умира и на негово място застава папа Адриан II който воден от лична омраза бил още по категоричен в отказа си. Преговорите между България и Рим навлизали в нова фаза белязани с неуспехи на папството. В разигралите се събития Рим допуска основната грешка че подценява ума и прозорливостта на българския княз. Реагирайки тактически правилно в началото на преговорите, по-късно водена от закостенелите си догми Рим недооценява, че има срещу себе си владетел за който църковните въпроси са преди всичко политически. Недооценява също така решимостта и волята на Борис да постигне на всяка цена независимост на българската църква. Още повече че в главата на княза вече назрявал план - да се върне към първия си кръстник. По същото време във Византия настъпват големи промени. Кръстникът на Борис византийският император Михаил III бива убит от своя фаворит който се възкачва на престола под името Василий I Македонец, новия император прогонва патриарх Фотий и на неговото място идва Игнатий. След тези промени във Византия и гъвкавата политика на Василий I отношенията между Рим и Цариград се затоплили. Борис ловко използвал това подобряване на отношенията за да се върне към цариградската църква без да нанесе чувствителна обида на папския престол. Князът влиза в преговори с новия василевс които е готов на отстъпки по българския църковен въпрос. И така на събора от 870г. е решено България да има самостоятелен църковен глава със сан архиепископ.
С добиването на самостоятелна църква не означавало окончателно и цялостно премахване на тегнещата заплаха от византийско влияние. С повторното идване на византийското духовенство заплахата се почувствала още по-осезателно. Проповедите от амвоните звучели на гръцки, т.е. гръцкият език постепенно се превръщал в официален. Започнал се процес на елинизация сред българската феодална аристокрация. Трагизмът на създалото се положение е добре разбиран от княз Борис които трескаво търсел пътища и средства за преодоляване на тези трудности.
През 866г. в Плиска пристигнали учениците на Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий. Когато пристигнали князът ги приел с почит и уважение. На просветителите било осигурено всичко в изобилие - подходящи дрехи, храна, дом. Освен че проявявал постоянни грижи, Борис водел и дълги беседи с тях. Обсъждали бъдещите мерки за разпространяване на славянската писменост и книжовност, князът искал да се обучи многоброен клир за християнска и славянска проповед. За него било ясно, че създаването на българска църковна йерархия за отстояване на народността, църковна и политическа независимост на България от експанзията на византийското духовенство.
Княз Борис решил да създаде две книжовни средища - едното в Плиска а другото в Охрид, като Климент трябвало да замине за Охрид, а Наум и останалите славянски просветители останали в Плиска. Князът съзнавал, че едва ли е възможно бързото официално повсеместно въвеждане на славянската писменост и книжнина в държавния и църковния живот. Преди да се извърши промяната на официалния и богослужебен език - гръцкия със славянския, на византийското духовенство с българското, на византийските книги с български била необходима огромна предварителна работа. Трябвало да се подготвят духовници от местното население, които да проповядват на славянски език. Да се подготвят български книжовници, които да превеждат гръцките книги на славянски.
Седем години (886 - 893) в Охрид и Плиска кипял неуморим книжовен труд. Седем години Климент и Наум ръководели книжовните средища, обучавали и проповядвали. Седем години България трупала духовна мощ.
В крайна сметка цялостната вътрешнодържавна дейност на княз Борис имала един важен и изключително значим за нашата история резултат - окончателното формиране и укрепване на  българската народност.
Много средновековни летописци дават различно описание на решението на Борис да се откаже от престола и да се замонаши. Дали това е било бягство от действителността ,тежка болест, религиозен мистицизъм или умора от дългите години на трона, по този повод историята не ни дава ясно обяснение. Но малцината са тези проявили силата  да се откажат доброволно от престола и властта. Отказът от тези магнетически, привличащ всеки човек неща е показателен не само за неговото величие, а и за развитото му чувство за преходността за всичко земно. Той е бил не само мъдър и далновиден държавник, не само блестящ дипломат, но и човек, чиято философия върху живота и властта, е била дълбоко мъдра.
След оттеглянето на княз Борис в манастир на престола се възкачва първородният му син Владимир. Новият княз отказва да следва стъпките на своя баща, като ориентирал външната политика на България към Немското кралство. Това била първата от поредицата му грешки. След нея Владимир Расате започнал да върши и други своеволия с които рушел дългогодишното дело на своя баща. Направил дори опит да върне езичеството по българските земи. Виждайки действията на своя син, княз Борис въпреки старческата си немощ не се поколебал да препаше пак бойният меч. Подкрепян от своите верни боили той успял да свали Владимир от престола. Тогава извършил една от най-жестоките и коравосърдечни постъпки в своя живот - заповядал да ослепят и хвърлят в тъмница пренебрегналия бащините си повели княз. С поставянето на първородния си син на престола Борис извършил една грешка, която бил принуден да поправи с меч и жестокост. Пренебрегвайки правото на унаследяване поставя на престола третия свой син Симеон. И в този случай той се проявява като изключителен държавник и дипломат. Поставяйки на престола един високо образован и пълен с идеи и амбиции монах, знаел че делото на което е дал целия си живот ще пребъде.
Княз Борис починал на преклонна възраст. През целия си жизнен път имал най-разнообразни превъплъщения: на държавник и човек, на дипломат и монах, на разколебан езичник и ревностен християнин. Имало е в нашата средновековна история велики владетели - държавници, пълководци и завоеватели. Все пак малцина са онези които съумели да изградят величието на България със средствата на дипломацията, чрез умна, трезва и реалистична външна и вътрешна политика, повелявана от нуждите на държавата, и обстановката на международната арена.