Националноосвободително движение на българите в Македония и Одринска Тракия (1878-1903)

След победоносната Руско--Турска война 1877-1878 Сан-Стефанския мирен договор възстановява българската два в нейните етнически граници. Последвалите решения на Берлинския конгрес от 1ви юли 1878 нанасят тежък удар в/у националната стопанска и културна общност на българите. Българската държавност, представена от Княжеството в северна България и Софийския санджак, е ощетена с обособяването на Източна Румелия и със запазването на Османското владичество в Тракия и Македония. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Нишко и Пиротско – на Сърбия. Освен това малка България е натоварена с много задължения към сюзеренната власт и Великите сили. Така създаден Берлинския договор фактически предначертава бъдещите конфликти на Балканите. Въпреки нанесения удар по националното достойнство на народа ни, руско--турската Освободителна война открива пътя за свободно развитие на капитализма в България. В същото време в/у този процес съществено влияние оказват редица възпрепятстващи фактори – различна степен на зависимост от Османската и-я, Румелиязкото съкращаване на вътрешния пазар, изкуствената митническа бариера м/у Северна и Южна България, психологическата обремененост на българската буржоазия и др. Тези негативни факти обуславят необходимостта да се действа с/у решенията на Берлинския конгрес. Така в първите години след Освобождението все още е живите възрожденски дух и традиции стимулират борбата за национално обединение. Ръководени от своите политически цели, великите сили не приемат така очертаните граници и на Берлинския конгрес разпокъсват българската нация на пет части: Северна България със Софийската област образуват васалното Княжество България; голяма част от Тракия получава статут на османска провинция с административна автономия под името Източна Румелия; Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската и-я и за тях чл. 23 и 62 от Берлинския конгрес предвиждат реформи; териториите около Пирот и Враня са дадени на Сърбия, а цяла Северна Добруджа – на Румъния. Съпротивата с/у несправедливостта започва спонтанно и почти едновременно във всички български земи. Първи изразяват недоволството си българите от Македония и Източна Румелия с множество изложения, петиции, молби и мемоари до великите сили. Постепенно мирните протести прерастват в подготовка за въоръжена съпротива с/у прилагането решенията на Берлинския договор. В цяла Македония се организират четнически от Румелияди, а в Княжеството и Източна Румелия възникват комитетите “Единство”, като тези в София, Кюстендил и Горна Джумая непосредствено ръководят съпротивителното движение в македонските земи. На 5 октомври 1878 избухва Кресненско-Разложкото въстание, целящо областта по поречието на Струма да се присъедини към българската два. Героичната борба на българите в районите на Кресна, Разлог и Мелник продължава до пролетта на 1879. Въстанието и четническите действия претърпяват неуспех, но те бележат пътя на десетилетни борби за свобода и единно отечество. Първата успешна крачка по този път е Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885. Начинът, по който е извършено Съединението, както и позициите на околните държави и на великите сили към него ясно показват, че осъществяването на следващия етап на национално освободителната българска програма неминуемо ще бъде свързано с нарушаването на Берлинския договор. Още повече, че Османската империя ясно е доказала нежеланието си да изпълни чл. 23 и 62 на Берлинския договор за реформи в европейските й владения. Според чл. 23 Високата порта се задължава да въведе преобразование по примера на Органическия устав за о. Крит от 1868, което означава политико-административна автономия за християнското население. Чл. 62 от своя страна гарантира на това населени правото на вероизповедание и граждански права. Османските власти провалят всички опити за реформи и окачествяват всеки външен натиск в тази насока като нарушение на турския суверенитет. При това положение българското население в Македония и Одринско, което е около 2 млн. (Македония 60%, а Одринска Тракия над 50% от цялото населени), остава и след Берлинския договор в условията на национален и политически гнет. Стопанската, политическата и националната криза в Османската и-я, които се задълбочават след Руско--турската война, влошават още повече положението на българите от европейските вилаети. В Македония и Одринско се настаняват десетки хиляди бежанци – мюсюлмани от княжество България, Източна Румелия, Босна и Херцеговина. Заграбени са просторни селски земи и са създадени нови мюсюлмански чифлици. А това означава обезземляване на българското население. По чифлиците българите работят като ратаи и слуги, плащат непосилни данъци в натура и пари, подложени са на произвола на местните господари и власти без гаранции за живота си. Кризата в империята се отразява и на градското стопанство: упадат занаятчийството и търговията. Засилената чужда конкуренция и установения в/у Турция м/ународен финансов контрол довежда до разорение хиляди занаятчии и дребни търговци, които емигрират в чужбина или търсят препитание в България. Османската власт не се грижи за създаването на модерна промишленост и икономика на двете области. Няма стимули за ново развитие. Българското население в Македония и Одринско страда най-вече от пълната липса на законност и ред. То е подложено на грабежи и насилие от страна на върлуващите сред мюсюлмански банди, които го заставят да плаща произволни такси и налози. Документирани са безброй случаи на убийства на мъже, жени и деца, и отвличания на юноши и девойки. Така за българите остават проблем не само провъзгласените в Берлинския договор религиозни и граждански права, и правото на живот. Социалнополитическия гнет не е единственото зло. Изключително сериозна опасност за българската народност е организираната агресивност на сърбизма и гърцизма. Гръцката пропаганда има успех сред част от българското население, което приема върховенството на Цариградската патриаршия. Сръбската експанзия в Македония почва с откриването на училища и сръбски религиозно-църковни институции, финансирани от Белград. През 1886 в сръбската столица е основано дружеството “св. Сава”, чиято цел е чрез стипендии и други улеснения да привлече български младежи от Македония за обучение в Сърбия. Целта на тази политика е не само промиване съзнанието на тамошните хора, но и тяхното използване като пропагандатори на сръбската кауза в Македонските земи. След Съединението сръбската пропаганда се активизира. Българската екзархия е единственият легален представител на българското население под османска власт. Тя е и единственият общобългарски институт, олицетворяващ духовното единство на нацията, поради което седалището й остава в Цариград. Мисията на Екзархията е да обедини цялото българско население и особено “да придобие черковни права за Македония”. До Освободителната война тя ръководи Охридската, Скопската и Велешката епархии, в които има свои митрополити, а населението на Дебърската, Струмишката и Кукошката епархии също е заявило волята си да се присъедини към Екзархийския диоцез. По време на войната българските владици са отзовани и задържани в Цариград, че ще бунтуват народа против властта, защото църковно-религиозните права са отнети. След Берлинския конгрес борбата за редовни митрополити в Македония става приоритетна за Екзархията. Екзарх Йосиф I непрекъснато обосновава нуждата да се възстановят и построят нови църкви и параклиси и да се разреши на българските владици да се върнат в епархиите си. Първият успех в това отношение е постигнат през 1890, когато под натиска на правителството на Стамболов султанът издава берати за двама владици в Скопска и Охридска епархии, а на митрополит Синесии е позволено да посещава Одрински вилает. Разрешено е построяването на българска църква в Цариград и издаването на екзархийския в-к “Новини” на български език. През 1894 са получени още два берата за Велешка и Неврокопска епархии. Три години по-късно, при управлението на К. Стоилов същата превилегия получават българите от Битоля, Девър и Струмица. Така в края на XIX екзархията има в Македонските земи 7 признати от Високата порта митрополити, а в оставащите 8 епархии с преобладаващо българско население успява да наложи екзархийски наместници, които получават правото да уреждат църковно-училищните дела. В резултат от действията на екзарх Йосиф I и подкрепата на българската два в Македония и Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. Мощна духовна сила на българското просвещение е Солунската мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методий” основана 1880. Тук работят изтъкнати просветители, учители и общественици. В Солун през 1882 започва да работи и девическа гимназия. Пак там е открита и българска търговска гимназия. В Скопие и Сяр педагогическите у-ща подготвят учители, а в Прилеп работи духовно училище за свещеници. Просветен център на българите в Тракия е Одрин, в който мъжкото класно училище прераства в гимназия “др. П. Берон”, а девическото класно училище – в гимназия “Я. Касъров”. В Одринско, както и в Македония, се откриват неделни мъжки и женски у-ща, образователни и благотворителни дружества, стимулиращи самообразованието и повишаващи културата на населението. Дейността на екзархията, подкрепяна от местната общественост и подпомагана от Княжеството, осигурява напредъка на българското просветно дело в европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовното единение на българите. Българските у-ща в Македония и Одринско разширяват кръга на просветените и възпитават младежите в народностен дух, родолюбие и чувство за единство. Революционното освободително движение на българите в Османска Турция след Кресненско-разложкото въстание заглъхва и обществените усилия се съсредоточават към извоюването на религиозно-образователни права. По това време революционен клуб в София основава Даме Груев, като целта му е борба за освобождението на Македония. На територията на княжеството има и десетина благотворително-просветни дружества с революционна нагласа. На 23 октомври 1893 по инициатива на Д. Груев в Солун се провежда съвещание, на което се обсъжда идеята за организирана обществена дейност. Д. Груев и другарите му все още вярват в хуманността на Европа: убедени са че великите сили ще принудят Турция да изпълни поне предвидените в Берлинския договор реформи. Ето защо първото име на организацията е “Комитет за придобиване на политическите права на Македония, даде ни й от Берлинския договор”. Право на членство в комитета имат само българите. През 1896 Д. Груев спечелва за делото одринските учители Христо Коцев и Павел Генадиев, които поставят основите на местния революционен комитет. Организацията разширява своята мрежа и добива масов характер благодарение на Г. Делчев. Тя получава и ново име – Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). През пролетта на 1896 в Солун е свикан конгрес, който изработва устава на БМОРК. В него се заявява, че организацията цели “придобиване на пълна политическа автономия за Македония и Одринско”. Това ще стане чрез разпространяването на “революционни идеи чрез печата или устно”, като в крайна сметка се подготви повсеместно въстание. Солунския конгрес има важно значение за БМОРК. Но това име на организацията не се запазва дълго. През 1902 тя се преименува на Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а от 1905, след несполучливото Илинденско-преображенско въстание, се нарича Вътрешна Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), с което име остава в историята. На конгреса в Солун през 1896 са взети решения за разделянето на организационната територия на революционни окръзи; Солунския комитет е провъзгласен за централен; Определено е задгранично представителство на организацията в София в лицето на Г. Делчев и Гьорче Петров; Дейците на ВМОРО открито декларират, че се борят с революционни средства за извоюване на автономия. В постигането на пълна политическа автономия за Македония и Одринско ръководителите на ВМОРО виждат необходим етап по пътя на съединяването им с България. Те вземат за пример съдбата на Източна Румелия. В Македония и Тракия се преплитат интересите на великите сили и на почти всички балкански държави. Сърбия и Гърция не крият териториалните си аспирации към Македония. Постигането на автономия за Македония и Одринска Тракия означава запазване на тяхното единство и цялост, а в бъдеще би осигурило присъединяването им към България. След Солунския конгрес вътрешната организация активизира дейността си. Изграждат се селски, околийски и окръжни комитети. Начело на всеки комитет стои председател, а връзката м/у комитетите се осъществява чрез тайна поща. Всеки революционен комитет създава своя тайна полиция. Формирани са 6 окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Стумишки, Серски и Одрински. През 1897 се създават агитационни чети, които за няколко години изграждат мощен четнически институт. Огромни са заслугите на Г. Делчев, който разширява функциите на четите. Чети се изграждат в селата, в околийските и окръжни центрове. Те масовизират революционното движение: създават комитети, обучават населението да борави с оръжие и осигуряват защитата му от разбойнически банди, набират и пренасят оръжие, оказват съпротива на чуждите пропаганди. С дейността на четите авторитетът и влиянието на ВМОРО сред българското население нарастват и тя се превръща в истинска “държава в държавата”: управлява по свой закони, има свои съдилища и изпълнителна власт. Така в края на XIX ВМОРО се превръща в най-важния фактор в националноосвободителното движение на българите в европейските вилаети на Турция. През пролетта на 1895 Македонските дружества и комитети в България провеждат общ конгрес с цел създаването на единна организация. Конгреса избира Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев. ВМК изработва програма за реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор, което означава придобиване на полит. автономия за Македония и Одринско. Тази програма е приета и изцяло одобрена от Солунския конгрес на ВМОРО. По отношение на средствата за водене на борбата във ВМК съществуват противоречиви мнения, което се отразява и на дейността му. През лятото на 1895 комитета организира една въстаническа акция, известна като Мелнишкото въстание, в което участват няколко отряда и чети под ръководството на български офицери. Акцията, разбира се, няма успех, но тя увеличава разногласията относно бъдещата тактика и работа. На свикания в края на 1895 нов конгрес се налага тактиката на легалното действие и е избран нов председател на ВМК – героят от Съединението ген. Д. Николаев. Обединението на Македонските дружества активизира и Тракийските емигранти. През 1896 във Варна се учредява дружество “Странджа” от братя Драгулеви, Петко Киряков, Манол Ковачев и др. Дружеството има за цел да се бори за културно-просветното издигане на населението в Одринската област. Скоро и неговите дейци възприемат революционния начин на действие. В пограничните райони се изграждат канали за пренасяне на оръжие, а в Лозенградско и Малко Търновско – няколко малки чети. През 1900 дружество “Странджа” се обединява с ВМК и почва да се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК). В самото начало м/у ВМОК и ВМОРО няма формално регламентирани връзки и начини на взаимодействие. С установяването на задграничното представителство на ВМОРО София контактите м/у двете организации стават постоянни. Г. Делчев и Г. Петров участват в работата на 4тия конгрес на ВМОК и по-късно активно съдействат за промяната на неговото ръководство на конгреса през 1899. Най-плодотворния период на взаимоотношенията м/у двете организации е свързан с председателството на ВМОК от Борис Сърафов, които активно подпомага Вътрешната организация. Според новите статути легалната организация (ВМОК) не само подчертава пълната си солидарност с основната си цел на освободителната борба – полит. автономия за Македония и Одринско, приложена и гарантирана от великите сили, но и определя като своя задача “подкрепа морална и материална на македоно-одринските роби”. Сътрудничеството м/у двата центъра на освободителното движение се проявява и в общата дейност за съживяване на дружествата в България. А върховния комитет осигурява на вътрешните дейци средства и оръжие и помага на Г. Делчев при изграждането на четническия институт. ВМОК подчинява своите сили на нуждите на революционното дело, като приема ръководната роля на ВМОРО. Едновременно с това в схващанията на двете организации по редица тактически въпроси съществуват не ясноти, които довеждат до противоречия. Разногласията стават видими и добиват остър характер особено след промяната на ръководството във ВМОК, който от 1901 се оглавява от Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев. Основната причина за противоречията е в различните отговори, които се дават на два принципни въпроса: 1. Чия е решаващата роля в освобождението на Македония и Одринска Тракия? и 2. Кой ще оглави революционната борба? Според върховния комитет решаваща роля в освободителната борба се пада на българската два, но това основателно схващане се смесва с претенцията ВМОК да ръководи ВМОРО. От своя страна Вътрешната организация претендира за самостоятелност и утвърждаване на своята линия на поведение. Противоречията м/у двете организации не са само словесни, често се проявяват и в открити стълкновения на четите им. В периода 1902-1903 освободителното движение в поробените земи осъществява върховните си изяви, но същевременно преглъща огромни разочарования – плод на заблуди и неточно оценяване на обстановката. Първата голяма заблуда идва от подобряването на Българо-Руските отношения. Тържественото посрещане на Фердинанд в Петербург, както и празниците, посветени на 25 годишнината от Шипченските боеве будят надежда, че императорското правителство ще защити справедливата кауза на българите от Македония и Одринско. Втората голяма заблуда е свързана с надеждата, че Княжеството безрезервно ще подпомага борбата на българите от Македонските и Тракийските земи. Третата заблуда е по отношение намесата на великите сили, разкъсвани от противоречия те вече са разделени в два враждебни блока – Антантата и Тройния съюз. Подготвяйки се за бъдещо голямо стълкновение, желаят спокойствие на Балканите, поради което нямат намерение да изискват големи радикални промени в Турция. От 1901 председател на ВМОК е ген. И. Цончев, доверен човек на Фердинанд. Генералът решава да използва “затоплянето” м/у България и Русия. Пламенните речи на граф Игнатиев, ген. Скобелев и др. на честванията на Шипка създават у много българи лъжливата представа, че мечтите ще се сбъднат. Но официалната позиция на Русия е по-друга. В началото на XX назрява конфликт м/у нея и Япония в Далечни Изток, който изцяло грабва вниманието на руското правителство. В този момент Русия не желае изостряне положението на Балканите, за да не стане така, че балканските проблеми да бъдат решени без нейно участие,а се знае, че тя има интереси в този район. Без да прецени всичко това, ВМОК почва да агитира българското население в Македония да въстане, като обещава, че ще получи помощ от страна на България и Русия. Разбира се, по това време България не може да направи нищо за сънародниците си в Македония. Без външна подкрепа тя няма никакъв шанс при една война с Турция. Срещу подготовката и преждевременното избухване на въстанието твърдо се обявява Вътрешната организация. Тя полага големи усилия да провали акцията на върховистите. Но хората на ген. Цончев привличат на своя страна почти всички комитети на ВМОРО в Горно Джумайската околия. А тук организацията е добре снабдена с оръжие. Хората имат самочувствие и поради близостта на България. Планът за въстание е изготвен и приет на 18 септември 1902. Образувани са множество чети. Изпращат се молби до великите сили с искане за автономия. На 23 септември 1902 стават първите сражения м/у четите и местните турски военни части. Постепенно борбата обхваща и Петричко. Боевете се засилват към края на октомври 1902. В тях е тежко ранен председателя на Върховния комитет ген. Цончев. Всъщност това е малък епизод от тактиката и методите на ВМОК за предизвикване на външна намеса чрез създаването на “втори Бакат”, с което да се предизвика съчувствие и милосърдие от Европа. Великите сили обаче не се намесват, Македония и Одринска Тракия не получават нищо. Репресиите на турците по време на краткотрайното въстание вземат ужасяващи размери. С/у близо 3000 въстаници властта праща 15 000 редовна войска без да се броят многобройните башибозушки части. Ограбени и изгорени са десетки села. Стотици са избитите и изтезавани българи, а хиляди бежанци потърсват спасение в Княжество България. Освен новата вълна на терор и зверства над населението въстанието има още един важен резултат: то поставя в критично положение ВМОРО. Силно засегнати са едни от най-добре въоръжените и подготвени за борба райони. Унищожени са бази и канали за внасяне на хора и оръжие за Македония. Населението загубва куража си. Появяват се опасения, че ВМОРО може да бъде разбита, преди да е постигната автономия на двете области. През ноември 1902 председателя на ЦК Иван Гарванов и др. Христи Татарчев, Хр. Матов искат официално мнението на революционните окръзи дали е възможно ново въстание през пролетта на 1903. Същия въпрос е поставен и на конгреса на 2 януари 1903 в Солун. Решението за ново въстание идва след необмислените и не съгласувани с ВМОРО революционни опити на ВМОК. Ясно е, че върховистите могат да опитат да вдигнат борба в друг район на Македония. Продължават турските издирвания за обезоръжаване на организацията, за разкриване на членовете и разбиване на четите. Делегатите на конгреса са убедени, че европейската общественост няма да остане глуха и сляпа към проблема на поробените българи. Очертава се добра подготовка на всички райони и се взема решение за повсеместно и масово въстание. Обстановката в Македония се усложнява допълнително от атентатите извършени в Солун през април 1903. Те са дело на т.нар. “група на гемиджиите” млади патриоти, увлечени от идеите на анархизма и жадуващи за революционни действия. Йордан Попйорданов, Димитър Мечев, Павел Шатев и др. взривяват сградата на Банк Отоман в центъра на града, подпалват Френския параход “Гвадалкивир” и прекъсват тръбите за светлинния газ и водопровода. В последвалите сражения с войската и полицията всички гемиджии загиват геройски. Кървава вълна залива Солун и Южна Македония след атентатите. Разярени мюсюлмански тълпи устройват кланета над мирното население. Само в Солун избитите българи са над 200 души. Реалните резултати от действията на гемиджиите са известен шум по вестниците, но вредата е много по-голяма: турците са предопредели за вълненията на българите. При това положение се стига до обявяване на въстание и то без забавяне. В началото на май 1903 в Смилево се провежда конгрес на Битолския революционен окръг. Взема се решение за въстание, чието ръководство се възлага на главния щаб в състав: Д. Груев, Борис Сърафов и Атанас Лозанчев. Ръководителите решават въстанието да се обяви на 20 юли – Илинден. Почти по същото време се провежда конгрес на Одринския окръг на Петрова нива в Странджа и тук надделява решението да се вдигнат на борба. Макар не са готови за въстание, революционерите от източна Тракия решават, че не трябва да изоставят Македонските българи сами в борбата. Делегатите разпределят Одринско на райони и поверяват общите действия на главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Те определят дата на въстанието 6 август – Преображение. Смъртта на Г. Делчев усложнява подготовката на въстанието в Серския революционен окръг. Комитетската мрежа тук е добре изградена, но липсва оръжие. Конгреса закъснява почти с цял месец след началото на борбата. Взема се решение въстанието да започне на 14 септември – Кръстовден. Разчита се предимно на четнически действия. Установен е контакт с върховния комитет. Създаден е ръководен щаб за организиране действията на въстаническите отряди. Въстание в Битолския окръг избухва на точно определената дата (20 юли)в с. Смилево, където се намира Главния щаб начело с Д. Груев. Още в началото си то обхваща всички революционни райони и добива масов характер. Водят се ожесточени сражения с турските военни части. Има прояви на истински масов героизъм. В битолско турците съсредоточават близо двадесет хиляди войници. В резултат на едноседмичните им наказателни акции въстаниците са принудени да се оттеглят в планините, но по късно се завръщат. Сраженията не стихват до началото на октомври, когато пада първия сняг. Ресенски, Преспански, Охридски, Кичевски, Прилепски, Лерински и Костурски райони също се вдигат на уречения ден. И тук се водят ожесточени сражения. Въпреки насилията, жестокостите и тоталното опожаряване на селата, въстаниците запазват висок боен дух. Една от най-славните страници в историята на въстанието записват жителите на град Крушево. След освобождението на града те установяват своя власт, останала в паметта на хората като “Крушевската република”. Постигната е истинска автономия, в името на която започва борбата. М/у българската, влашката и гръкоманската общини се установява пълно разбирателство. Създава се временно правителство, състоящо се от по двама представители на 3те етнически групи. Главен ръководител на борбата е българина Никола Карев. Военното ръководство поема влаха Пито Гули. “Крушевската република” просъществува само десет дни, след което въстаниците са принудени да се изтеглят. На 6 август е обявено въстанието в Одринския окръг. Народът от района на Странджа планина масово се включва във въстанието. Първоначално сблъсъците с турските сили завършват с победа на четите. Освободен е целия район на Странджа, заедно с Черноморския бряг. Въстаниците начело с М. Герджиков, превземат Василико и Ахтопол. Обявена е известната “Странджанска република”. Но свободата огрява върховете на Странджа само около 20 дни. Турското командване хвърля с/у бунтовниците 40 000 армия, башибозук, конница и артилерия. Опожарени са много къщи във въстаналите села и градове, разграбени са имотите на бунтовниците. Много са избитите българи, а още повече бежанците, поели към България. Въпреки всичко въоръжената съпротива на българите в Одринско продължава до късната есен на 1903. Борбата в Серския революционен окръг започва преди определената дата. И тук четите показват чудеса от героизъм, но превъзходството на противника е смазващо. Чрез сурови мерки турското правителство потопява в кръв въстаналите в Македония и Одринско. Близо 3 месеца трае величавата борба на потиснатото българско население. В шестте революционни окръга са проведени 240 сражение; в тях участват над 26 000 въстаници, с/у които обаче действат 300 000 турски войници. Изгорени са 200 села с 12 000 къщи. Остават без дом и напускат родните си места около 70 000. Избити са около 7500, по-голямата част от които са мирни жители. Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание са разнообразни. Ръководството на ВМОРО не успява да избере подходящия момент, в който съотношението на силите да бъде по-добро за въстаниците. Империята все още разполага с огромни за балканските мащаби войски. М/ународното отношение не е благоприятно: великите сили отстояват статуквото на Балканите. Българската два все още е слаба и с нищо не може да подпомогне въстаниците. Поражението засилва противоречията във ВМОРО. Във Вътрешната организация се оформят две крила, които условно могат да се нарекат левица и десница. Най-активна роля в левицата играят дейците от Серски и Струмишки революционни окръзи. Те са за децентрализация и даване на по-големи свободи на местните ръководства. Радетели на тази идея освен Я. Сандански са още Г. Петров, Хр. Чернопеев и др. десницата се оглавява от Борис Сарафов, Ив. Гарванов, Хр. Матов и др. Те отстояващ старите централистични принципи. А нещата се развиват все по-зле. След неуспешен опит за разбирателство на т.нар. Рилски конгрес от 1905 се стига до първите големи политически убийства на дейци от организацията. На 28 ноември 1908 по нареждане на Я. Сандански са убити Иван Гарванов и Б. Сарафов. Това престъпление полага началото на десетилетни взаимни преследвания, жертви на които стават най-изтъкнатите ръководители на македонското освободително движение. През 1913 край Роженския манастир е убит и Я. Сандански. Националноосвободителното движение в Македония и одринско през разглеждания период преминава през етапи на възход и упадък. През август 1903 българите отново предизвикват Европа с най-значителната въстаническа акция в европейска Турция след Април 1876. националния въпрос не успява да спре противоборството м/у ВМОРО и ВМОК. Позицията на Великите сили и съседните страни, невъзможността на България да окаже действена помощ, а също и неуспеха на Младотурската революция подсказват нов подход за решаване на националния ни проблем. Той става действителност с изграждането на Балканския съюз и военните действия с/у Османската и-я на 5 октомври 1912.